Аарон Флетчър - Майка Австралия

Осъдените жени представляваха постоянен проблем в живота на колонията още от първото заселване, когато затворниците бяха свалени на брега без окови и поставени при условия на лек режим, който те скоро превърнаха в оргия. Докато губернаторът се бореше с многобройните си проблеми и отделяше толкова внимание за отделянето на мъжете от жените, колкото беше по силите му, неколкостотин от тях посвещаваха по-голямата част от времето и енергията си в осуетяване на неговите цели, като по този начин осигуряваха постоянен вътрешен прираст на населението на колонията. Браковете се насърчаваха и ако осъдена жена намереше някой, за когото да се омъжи, й се позволяваше да живее със съпруга си и беше свободна, без да се смятат оковите на брачния съюз. На всеки мъж или семейство, които бяха в състояние да издържат някоя от жените като прислужница, им се позволяваше да изберат една от осъдените жени, а ако двама от осъдените искаха да се оженят, те можеха да го направят и се предаваха на собственик, при когото да отработят срока на присъдите си. Политиката се менеше при различните губернатори. Тя варираше от снизходителност при едни, до по-голяма строгост при други и след време всички осъдени жени, които не бяха уредили живота си по някакъв начин, бяха прехвърлени в Женската фабрика в Парамата.

Тя представляваше малка групичка сгради и съборетини — едно дълго помещение над затвора, който се използваше за някои от осъдените мъже, няколко близки бараки и малка дървена къщичка. В дългото помещение времето на жените се уплътняваше с предене. В него имаше и малко огнище, където те си готвеха. Някои от жените спяха в бараките, а останалите — на походни легла в дългото помещение или на камарите вълна, която се предеше в него. Санитарните удобства бяха представени от две кофи, поставени в двата края на помещението, което се проветряваше от два покрити с дървени решетки прозореца. В редките случаи, когато подът се миеше, широките цепнатини в него ставаха причина за „изкъпването“ на мъжете в долното помещение. Понякога жените успяваха да намерят ром и тогава помещението се превръщаше в сцена за размирици и пиянски свади или в бойно поле за битките между жените и надзирателите, които жените обикновено печелеха.

Известно време Женската фабрика беше дом за Шийла Гарити, която пристигна в Австралия с Втория флот. Тя беше на двадесет години, дъщеря на Патрик Гарити — ирландец от Дъблин, имигрант в Лондон, осъден и починал по време на пътуването на Първия флот. Беше осъдена за съучастие в джебчийство и в резултат на връзката, която беше имала по време на плаването с гвардеец от Кралския Военноморски Флот, стъпи на австралийски бряг бременна в петия месец. Синът й се роди в Женската фабрика — третото дете, на което тя даваше живот и първото оцеляло през първите седмици на живот. Кръсти го Патрик, на баща си. Малко преди Патрик да навърши една годинка, тя получи предложение за работа като прислужница в семейството на свободен заселник, но предложението беше придружено от изискването да се откаже от детето. Трябваше да избира между детето и здравия разум и тя остави бебето в сиропиталището в Сидней и започна работа при заселника, който се казваше Албърт Къмингс.

Сиропиталището беше разположено на ъгъла на „Джордж стрийт“ и „Бридж стрийт“ и се издържаше от глоби, такси, конфискации. В него работеха възрастни жени, избрани измежду осъдените, както и две вдовици, и се ръководеше от пастор, назначен от губернатора, а животът в него се характеризираше с набожност, усърдно трудолюбие и дисциплина. Имаше и няколко деца на свободни заселници, осиротели след смъртта на родителите си.

Първите спомени на Гарити бяха за стриктната дисциплина и жестоките наказания, които незабавно следваха всяко неспазване на разписанието и нарушаване на правилата за вътрешния ред. След ставането сутрин децата, които бяха проходили, се обличаха и измиваха набързо, сгъваха одеялата си и се събираха за утринна молитва, след това в колона по един влизаха в столовата за закуска. След закуска групите се разделяха и по-малките деца отиваха в работилниците, където се чепкаше вълната за предене, по-големите — в работилницата за предене, а най-големите помагаха в грижите за онези, които бяха още твърде малки, за да се грижат за себе си сами. По пладне имаше още едно събиране за молитва, след това обяд. След обяд по-големите деца посещаваха уроци по елементарно четене, писане и смятане, след това отново се връщаха на работа. Привечер оставаше малко време за игри в големия двор зад сиропиталището. По-големите наблюдаваха игрите на по-малките, следваше вечерна молитва и вечеря. След вечеря някои от по-големите деца или жените четяха на глас откъси от някоя книга или от Библията, докато стане време за лягане. Рутинното разписание се нарушаваше в неделите, посветени на религиозни учения и литургия, задължителна за всички. На път за църквата за специалното богослужение за сираци, групата маршируваше по улиците на Сидней и към нея се присъединяваше групата на момичетата от девическото сиропиталище в Парамата. В продължение на няколко години Шийла посещаваше Гарити и от време на време му донасяше по някоя дреболия — бонбон или дреха, износена и захвърлена от децата на работодателя й или пък открадната от тях. След това посещенията станаха по-редки и накрая съвсем престанаха.