Аарон Флетчър - Майка Австралия

По-оптимистични нотки прозвучаха в доклада на Сър Джоузеф Банкс — ботаник-любител, плавал до Австралия и акостирал в Ботаническия залив на кораба „Индевър“ с прочутия капитан Кук. А през 1784 година Джеймс Марта внесе предложение до държавния секретар, Австралия да бъде разработена и с част от териториите й да се обезщетят загубите на лоялистите, на чиято страна той се беше сражавал в американската революция. Идеята беше подкрепена от Банкс, а Сър Джордж Янг представи пред Адмиралтейството предложение, в което изтъкваше преимуществата на една морска база в Южния Пасифик, чрез която да се противостои на испанското и френското влияние в района. Основната идея на предложението беше приета хладно, но освен нея планът изтъкна и предимствата на Австралия като наказателна колония. Това, заедно с вечната подозрителност, която се хранеше към френските намерения, възбуди интерес. През месец май 1787 година флота от единадесет кораба с осемстотин и петдесет затворници на борда, от тях шестстотин мъже и двеста и петдесет жени, под командването на капитан Артър Филипс, напусна Англия и се отправи към Австралия.

Първите години бяха трудни. Много от осъдените бяха привикнали към престъпен и порочен живот и упражняваха физически труд само по принуда. Командващият частта на Кралския военноморски флот, която придружаваше Първия флот, разрешаваше на хората си да се занимават само с това, което не излизаше от рамките на преките им задължения. С осъдените не пътуваха надзиратели, а назначените за надзиратели от средите на самите затворници бяха крайно неефективни. В колонията нямаше градинари или фермери, а почвата беше много по-различна от почвата в Англия. Повечето от донесените семена се бяха развалили, а част от овцете и добитъка се запиля или измря, отровен от непознатата растителност. На риболова не можеше да се разчита. Колонията преживяваше главно от донесените припаси осолено говеждо и свинско месо, сухари, брашно, ориз и сушен грах. Командващият докладва за проблемите си в Англия и в отговор корабът на Негово Величество „Гардиън“ беше пригоден и зареден с провизии, включително живи животни, лекарства, семена, земеделски сечива и големи хранителни запаси. В окомплектоването на пасажерския състав бяха включени надзиратели за затворниците, фермери, занаятчии и подбрани според доброто им поведение затворници. „Гардиън“ трябваше да пристигне през месец януари 1789 година, но в мъгла и при бурно море се сблъска с айсберг и потъна край нос Добра надежда. Известно време колонията преживя в оскъдица, но най-накрая през юли 1790 година пристигна транспортният кораб „Лейди Джулиана“, натоварен с провизии, а не след дълго пристигна и Вторият флот с ново попълнение от осъдени на борда. С „Лейди Джулиана“ пристигнаха и известен брой свободни заселници. Повече от тях пристигнаха през септември 1791 година на борда на кораба на Негово Величество „Гордън“ и за колонията започна ера на сравнително благоденствие.

Земята беше прочистена, бяха пригодени земеделски методи и поселищата Сидней и Парамата процъфтяха. Присъдите на част от осъдените изтичаха, други бяха помилвани от губернатора, след което получаваха безвъзмездно земя. Войниците отслужваха срока на службата си и предпочитаха и те да вземат земя и да се установят в Австралия, вместо да се върнат в Англия. Пристигаха все повече свободни заселници. Отглеждането на овце се превърна в изгодно занятие и колонията бързо извоюва своята самостоятелност в производството на храни. Някои второстепенни колонии също процъфтяха. Китоловството и ловът на тюлени получиха известно развитие на Земята на Ван Даймен, а растящите стада овце и добитък изпълваха почистените области все по-навътре в континента. В Сидней започнаха да се отбиват кораби, които търгуваха и товареха храни. Някои от затворниците бягаха във вътрешността на континента и се превръщаха в разбойници, които ограбваха, убиваха и тероризираха малките селища и изолираните заселници. Престъпността се превърна в проблем.

Сините планини на запад от Сидней и Парамата бяха естествена преграда, която до 1813 година ограничаваше заселниците в една ивица от около четиридесет мили по крайбрежието. Бяха правени различни опити за проникване през планинската верига, но изследователите се връщаха, без да са успели заради непроходимия терен и настоятелността, с която следваха един и същ подход — търсеха проход през долини, докато всъщност се касаеше за плато, където всяка долина беше без изход. През 1813 година малка група тръгна по покритите с остри гранитни и кварцови камъни хребети. Трябваха им почти три седмици, за да изминат петдесетте мили до западния край на платото, но от другата му страна откриха ширнала се надалече земя, покрита с гъста, сочна трева, пресечена от реки и изпъстрена с многобройни групи дървета. Когато докладваха на губернатора, той организира бригада за строежа на път, който да осигури достъпа до вътрешността. Тя трябваше да изкорени и разчисти гъстата растителност, да пресуши блатата и да прокара чакълестия път по хребетите. Проектът беше изпълнен бързо и пътят към вътрешността беше открит както за овцете и добитъка, така и за по-нататъшното изследване на континента.