Аарон Флетчър - Майка Австралия

Дните започнаха да се преливат един в друг, но в живота му нямаше монотонност. Мухите и комарите бяха досадни, а знойната жега му причиняваше постоянни неудобства, но изолацията малко го притесняваше. Предупрежденията на Уилямсън за отровни змии и насекоми добиха по-голям смисъл, след като го ужили скорпион и няколко дни лежа болен. Стана по-предпазлив. Уби четири кучета динго и няколко пъти стреля с мускета си, за да подплаши аборигените, които се навъртаха наоколо. Две от овцете бяха ухапани от змии и умряха. Още една умря без явна причина, освен възможността да е яла нещо отровно, но Уилямсън беше казал, че очаква някакви загуби.

В края на шестата седмица Уилямсън дойде да провери как вървят нещата и остана много доволен. Той се върна няколко дни след като си беше тръгнал, докара още триста глави и помогна на Гарити да прехвърли стадото на още по-добри пасища покрай бреговете на Нипеан — границата на овцефермата.

В края на всеки ден, след като прибереше овцете в кошарата, Гарити сядаше пред колибата с кучетата около него, и приготвяйки храната си и варейки чая си, той се изпълваше с удовлетворение и задоволство от съдбата си, каквито не беше изпитвал в живота си досега. Когато му се отдаде възможност да размени по няколко думи с хора, които бяха работили за други овцевъди, той оцени още по-високо късмета, който беше имал, да започне работа при Уилямсън. Много овцевъди караха хората си да се грижат за огромни стада и въпреки това ги държаха отговорни за смъртта на всяка една овца. За умрелите животни те удържаха от възнаграждението на овчарите, които наемаха, а ако работниците им бяха от осъдените и не получаваха надници, те ги отвеждаха до най-близкия съдия по обществения ред — обикновено друг скотовъдец, и те биваха подлагани на наказание чрез бичуване. Гарити все още беше свързан със сиропиталището, което като компенсация за разходите по отглеждането му щеше да получава надниците му, докато не навършеше деветнадесет години. Но Уилямсън беше наложил твърди условия на сиропиталището и плащаше на Гарити два шилинга и шест пенса на седмица — нещо нечувано за другите овцевъди. Между двамата се зараждаше близко приятелство. Освен храната и другите неща от първа необходимост, Уилямсън го снабдяваше и с тютюн, а понякога му носеше и бутилка ром.

Със застудяването на времето се промениха и проблемите. Имаше по-малко мухи и комари, но и пашата беше по-оскъдна и стадото трябваше да бъде местено по-често, което пък налагаше и по-честото разглобяване и местене на кошарата. В по-студеното време змиите ставаха по-лениви, но заедно с това беше по-вероятно да потърсят топлината на огъня и колибата. Гарити откара за стригане овцете до овцефермата и Уилямсън го пусна до Сидней за два дни.

Градът се беше променил. Там, където преди имаше ливади, сега бяха издигнати сгради и той изглеждаше по-оживен и космополитен. Докато Сидней изглеждаше по-голям, сиропиталището сякаш се беше смалило. Гарити откри, че той също се е променил. Когато пиеше, изпадаше в мрачно, потиснато настроение. Арестуваха го за пиянство и сбиване на обществено място и сиропиталището беше известено. Пасторът дойде в затвора, прочете му конско и го остави там, след като съобщи на Уилямсън. Уилямсън пристигна в Сидней за провизии по-рано от обикновено и измъкна Гарити от затвора, но инцидентът по-скоро го развесели, отколкото ядоса.

През зимата избухна горски пожар и в бързането си да откара стадото на другия бряг на Нипеан Гарити загуби осемнадесет овце, едно куче, всичките си вещи и провизии. След това заваля като из ведро и той прекара няколко отвратителни нощи на открито. През дългите, нерадостни и мрачни дни се кахъреше за загубените животни и непрекъснато беше в движение, за да държи стадото накуп, защото в пожара беше загубил и кошарата. След няколко дни Уилямсън го откри и явно си отдъхна с облекчение. В пожара беше загубено едно цяло стадо и въобще във всички стада имаше много по-големи загуби от тези, които Гарити беше допуснал. Уилямсън му помогна да върне овцете през реката, остави му храната, която носеше със себе си, и се върна отново след два дни с дрехи, необходими за лагеруване неща, повече храна и колове, необходими за кошара. Когато настъпиха студовете, Уилямсън донесе дебели, зимни дрехи, а Гарити си направи дълъг, топъл кожух от няколко овчи кожи. До пролетта и дрехите, и кожуха му бяха станали малки.

Когато закара овцете в овцефермата за второ стригане, Гарити се беше развил напълно — беше висок доста над шест фута и тежеше около деветдесет килограма, ръст, който караше другите мъже да се отнасят към него с респект. Преди Гарити да замине за Сидней, Уилямсън на шега го предупреди да внимава с рома и да не се бие и той не забравяше това. През първия ден пи съвсем малко. През по-голямата част на деня обикаляше из улиците на Сидней и разглеждаше новите сгради, издигнати, откакто беше тук предишния път. Изпита някакво натрапчиво желание да види отново сиропиталището и го посети, но то някак си не можа да задоволи нуждата, която беше породила желанието. На втория ден той срещна едно от неголемите момчета от сиропиталището, което бяха взели за чирак преди няколко години — сега вече мъж. Шамарите, с които момчето го беше налагало някога, се бяха превърнали в мъглив спомен, а мъжът срещу него се беше развил до значително по-малък ръст, и изглеждаше искрено зарадван, че го вижда. Той имаше къща на „Парамата роуд“ и Гарити отиде с него да се запознае с жена му и да види децата му. Седнаха на верандата зад къщата на мъжа, където под камара дърва той имаше скрита бутилка ром. След два часа мъжът спеше на земята. Гарити се чувстваше леко замаян. Жената на мъжа му хвърляше кръвнишки погледи всеки път, когато в шетнята си минаваше край задния прозорец и вратата към верандата, и той си тръгна.