Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Една вечер, докато приготвяше вечерята, сред кухненските прибори, тя видя един малък нож и погледна на него по скоро като на оръжие, отколкото като на домакински уред. Сред заграбените от фермите неща имаше пищови, но беше невъзможно да скрие някой от тях под дрехите си. Ножът обаче беше достатъчно малък, за да го пъхне в подгъва на роклята си, където изобщо нямаше да се вижда.

Когато се увери, че бандитите не й обръщат никакво внимание, Александра направи отвор в подгъва на полата си и пъхна в него ножа. Няколко поредни вечери тя го точеше на един камък, докато не стана остър като бръснач. Въпреки че нямаше никаква представа какво може да направи с него, тежестта на ножа в подгъва й внасяше в нея успокоение.

Освен с горещините си, Пустошта се отличаваше и с изобилието си на мухи. При ручеите и потоците към тях се прибавяха и цели облаци от комари. Мъжете псуваха и напразно размахваха ръце, но Александра откри, че може да прогонва досадните насекоми с клон, по който имаше листа, и тя непрекъснато носеше такъв и си вееше с него.

Независимо от обстоятелствата, имаше мигове, в които Александра изпитваше удоволствие от пътуването. Пустошта всяваше страх, това бе жестока земя, изпълнена с опасности, които дебнеха от всички страни, но притежаваше груба първична красота, на която човек оставаше подвластен. Авантюрата да се намираш там, където малцина са били, напълно отговаряше на нейното чувство за необикновеност и за риск. Необятните пространства поразяваха въображението й, а те бяха напълно различни от всичко, което беше виждала до момента, и тя ги намираше за безкрайно удивителни и омайващи.

Разбойниците обаче изпитваха силно отвращение от всичко това. Безкрайните простори и пълната изолираност на безбрежните земи ги потискаха и те ставаха нервни и раздразнителни. Със смесица от презрение и удоволствие тя се забавляваше, когато ги наблюдаваше как реагират подобно на деца, които, за да си вдъхнат кураж, когато минават покрай някое гробище, си подсвиркват уж небрежно с уста. През деня бандитите разговаряха помежду си, като се провикваха силно, а след залез-слънце палеха огън и сядаха съвсем близо до него, като държаха на почтено разстояние от себе си огромната и тъмна паст на Пустошта.

Те непрекъснато живееха в страх да не ги забележи някой и един ден, когато всички се намираха близо до върха на един хълм, Хинтън внезапно обърна коня си.

— Махайте се от пътеката! — изкрещя той на Снайвли и Краули. — По-живо, глупаци такива! Махайте се от пътя и се скрийте в храсталаците!

Точно преди Хинтън да издърпа въжето, с което управляваше коня на Александра, за да го обърне, тя забеляза на отсрещната страна на хълма облаци прах, които се издигаха над пътеката. След това обаче вниманието й бе насочено към усилията й да се задържи на седлото, когато конят й се завъртя рязко около Хинтън, който поведе групата встрани от пътя, като продължаваше да крещи на двамата мъже да бързат.

Конете тичаха в галоп, проправяйки си път между гъстата растителност. На около петдесет ярда от пътеката Хинтън се насочи към гъсти и високи храсталаци и спря зад тях. Другите двама мъже, които се движеха непосредствено след него, заедно с товарните животни, дръпнаха юздите на конете си.

— Какво има, Хинтън? — попита Краули.

— Някой се приближава към нас по пътеката — отговори Хинтън, сетне се обърна към Александра: — Ако издадеш звук, това ще бъде последното нещо, което ще си правила в живота си — предупреди я той мрачно. — Ясно ли ти е?

Тя кимна с глава, като наблюдаваше пътеката зад прикритието на храстите и чу тропот от тежки колела и видя гъсти облаци прах. Миг по-късно седем огромни каруци, теглени от волове, се показаха зад върха на хълма на мястото, където Хинтън бе свил встрани от пътеката. Бяха натоварени с грамадни, покрити с брезент бали вълна, а четирима въоръжени ездачи ги придружаваха.

— Вълната струва цяло състояние — коментираше злобно Хинтън. — Защо някоя богата свиня трябва да притежава всичкото злато, което тя ще му донесе? То ще бъде повече от достатъчно, за да ни стигне до края на живота.

— Не можем да я вземем — отговори Краули, — но бихме могли да откраднем някои от овцете му, от които идва тази вълна. Лично мен това ме устройва напълно.

Хинтън се изсмя язвително, съгласявайки се напълно с Краули. Когато каруците изчезнаха зад завоя, той обърна коня си и се върна на пътеката. Александра и другите го последваха. След това конете отново се върнаха към обичайния си бърз ход, с който се движеха по пътя.