Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Измина дълъг миг на мълчание, докато те се гледаха един друг, вятърът развяваше мръсната му руса коса и брада. Сетне той се засмя саркастично.

— Ти, глупава кучко — присмя й се той. — Наистина ли мислеше, че ще ми се изплъзнеш? От тук до Батхърст има няколко овцевъдни ферми и посетих няколко от овчарите, които се грижат за стадата. Казах им, че жена ми е избягала и ги попитах дали не са я виждали. Никой от тях не беше виждал никаква жена, от което разбрах, че се криеш някъде и чакаш да си отидем.

Като слушаше безчувствена, Александра знаеше, че мъките, които беше изживяла, не бяха нищо в сравнение с това, което й предстоеше. Жестоката му усмивка изчезна, но гласът му стана още по-свиреп.

— Войниците може да разпитват овчарите, с които говорих — изръмжа той, — и могат да се досетят кой съм аз. Така че трябва да прибера другарите си и да изчезна далеч оттук, но ти ще платиш за грижите, които създаде.

Като измъкна въже от седлото си, той й посочи към бивака.

— Марш обратно там.

Мъченията й започнаха отново. Хинтън яздеше зад нея, като я удряше с въжето и оставяше ивици от парещи болки по гърба й. Александра тичаше и плачеше въпреки желанието си, а разбойникът я следваше и продължаваше да я налага с въжето.

Денят беше станал мрачен и предвещаваше буря. Гръмотевиците се чуваха все по-близо и по-често, черни облаци се носеха с вятъра, който брулеше дърветата и храстите. Александра едва си поемаше дъх, но тичаше колкото се може по-бързо, като се опитваше да избегне ударите на камшика и конските копита, които тропаха зад гърба й. Хинтън й крещеше да тича по-бързо и я шибаше с въжето.

Като стигна до ручея, Александра прецапа през него и се заизкачваха нагоре по хълма на отсрещната страна, но Хинтън дръпна юздите на коня си и я заобиколи, заставайки пред нея.

— Сега си свали дрехите — изръмжа той, докато слизаше от коня и го връзваше за едно дърво. — Хайде, бързай, кучко!

Желанието му я накара да се поколебае, понеже се срамуваше да се съблече пред него и това чувство за последно поражение беше по-непреодолимо от страха й. Грубото лице на Хинтън се изкриви в жестока наслада, когато видя страданието й и той скочи към нея, удряйки я разярено с въжето.

— Сваляй си дрехите, евтина кучко! — крещеше той. — Твоята порода е добра да дава команди, а сега ще трябва да се научиш да се подчиняваш. Махай тези дрехи!

Като се препъваше, тя се отдръпна назад, опита се да избегне въжето и започна да се съблича трескаво. Хинтън се хилеше вулгарно, като спря да я бие и я наблюдаваше, като от време на време размахваше въжето, за да я накара да подскача. Бурята приближаваше и на няколкостотин ярда светна мълния, последвана от грохота на падналата гръмотевица. Дърветата се мятаха насам-натам от вятъра и първите няколко огромни капки дъжд започнаха да падат.

Трепереща от страх, Александра свали и последната си дреха. Гледаше встрани, но продължаваше да чувства как изгарящият му поглед я поглъщаше, докато тя стоеше напълно изложена на неговата похот, а вятърът рошеше косите й и огромните тежки дъждовни капки удряха по голото й тяло. В агонията от унижението си тя почти изпита облекчение, когато той разкопча дрехите си и я дръпна на земята заедно със себе си.

Александра хапеше устни, за да сподави плача си от болката, докато той я обладаваше с дивашки тласъци и преднамерено я измъчваше по всички възможни начини. Сетне, докато продължаваше да я опустошава с животинските си звуци на задоволство, бурята се разяри с пълна сила. Отделните капки дъжд преминаха в силен порой и вятърът задуха като хала, която късаше листата и клоните от люлеещите се дървета. Заслепяващи мълнии разкъсваха мрачния здрач и заглушителни гръмотевици кънтяха от всички страни.

Светкавиците и гръмотевиците преминаха, заглъхваха нейде в далечината под писъка на вятъра и плющенето на дъжда. Хинтън най-после се изтърколи встрани от нея, сетне се изправи и закопча дрехите си.

Александра едвам успя да се вдигне на крака и облече прогизналите си дрехи с треперещи ръце, удряна от дъжда. След като се облече, тя тръгна нагоре по хълма, като криеше болката и страданието си зад стоическо изражение на лицето. Вървеше по следите на копитата, оставени от разбойниците през същия ден, а Хинтън водеше коня си, и я следваше.

На съвсем кратко разстояние едва до отсрещната страна на хълма, под едно дърво чакаха Краули и Снайвли, а конете стояха до тях. Краули излезе напред, като се хилеше саркастично и кимаше глава в знак на одобрение, докато Хинтън и Александра се приближаваха.