Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Щом изгря слънцето, гъсталаците бяха не толкова сигурна защита, отколкото изглеждаха от разстояние и Александра се чувстваше изложена на показ. Тя можеше ясно да види как разбойниците свалят букаите от конете и ги завързват за дърветата, за да не се изгубят. След това те яхнаха конете си и тръгнаха покрай ручея към скривалището й в посока към Батхърст.

Обля я студена пот, когато забеляза, че беше оставила широка, зееща дупка в купчината, докато се беше промъквала навътре. Не смееше да мръдне, чакаше, притаила дъх, докато мъжете яздеха към нея. Те минаха, без дори да погледнат към купчината от клони и съчки.

Александра се обърна и погледна през мъртвите клони. Мъжете се разделиха, като Краули зави наляво, Снайвли надясно, а Хинтън тръгна направо към Батхърст. Когато изчезнаха, Александра изпълзя до края на дупката и я закри с клон, сетне се върна до дънера и се скри отново под него.

Времето минаваше твърде бавно и слънцето постепенно се издигаше по-високо. Изтощена от безсънната нощ, тя беше и гладна, но най-вече изпитваше жажда. Шумът от ручея на няколко ярда от нея и прясната влажна миризма, носеща се из въздуха оттам я измъчваше и тя непрекъснато облизваше пресъхналите си устни.

Денят ставаше по-горещ и някакъв шум в мъртвите, сплетени треви и листа на няколко фута от Александра привлече вниманието й. Тя замръзна от ужас, когато очите й се приковаха в една змия. Тъй като не знаеше нищо за австралийските змии, не беше сигурна дали е отровна, но беше огромна и дълга доста над 4 фута. Лъскавото й тяло се извиваше под дънера на дървото на няколко фута от мястото, където тя лежеше, после изчезна. Когато Александра най-сетне се отпусна, чу тропот от приближаващи се в далечината копита.

Разбойниците отново бяха заедно, трите коня се движеха в бърз галоп. Александра се притисна към земята, наблюдавайки през храстите. Тропотът от копита се усилваше, след което се появиха тримата мъже. Страхът на Александра стана почти непоносим, щом те се приближиха, после я отминаха и отидоха към бивака.

След като слязоха от конете, мъжете отидоха до другите животни и ги закараха до багажа, после започнаха да слагат нещата върху товарните коне. Като работеха енергично и мълчаливо, те свършиха бързо. Хинтън сложи седлото на Александра върху коня, който тя беше яздила и го поведе, напускайки бивака в посока на запад. Другите двама го последваха, повели товарните коне.

Като наблюдаваше как изчезват от погледа й зад хълма, от облекчението Александра почувства слабост, но едновременно с това и радост. След мъките, които бе преживяла, тя не вярваше, че е успяла да се измъкне от разбойниците. Първата й реакция бе да изпълзи навън от дупката и да се затича към Батхърст, но се сдържа и започна да премисля какво да прави.

Въпреки че не беше уверена за разстоянието до селото, тя беше сигурна, че ще й трябват няколко часа, за да стигне дотам. Искаше да пристигне на дневна светлина, но най-вече трябваше да бъде абсолютно сигурна, че разбойниците са напуснали района. След като премисли добре, реши да изчака до обяд. Дотогава мъжете щяха да са далеч, а тя щеше да може да стигне до Батхърст, преди да е паднала нощта.

Задуха слаб вятър и по небето се появиха разкъсани облаци, които предвещаваха дъжд. Час и нещо, след като разбойниците бяха напуснали мястото, Александра изпълзя от скривалището. Оглеждайки се внимателно наоколо, тя не забеляза нищо друго, освен раздвижени от вятъра дървета и прехвръкващи птички. Тръгна да пие вода от ручея, но жаждата й бе преминала от силното желание да стигне до Батхърст, където щеше да бъде на сигурно място.

Тя вървеше забързана към селото през високите треви и храсти, когато си представи как изглежда — мръсно лице, разчорлена коса, разкъсани и зацапани дрехи. Дълбоко в нея говореше измъчен глас, който й казваше, че изобщо няма значение как изглежда сега, когато животът й бе опропастен. Тя престана да му обръща внимание, решена да посрещне смело клюките, подигравките, презрителното отношение и всичко онова, което я чакаше там.

Ветрецът премина в силен вятър и облаците се сгъстиха покривайки небето, а в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът изглеждаше неизбежен и като погледна небето Александра се забърза. В този миг, когато стигна до един гъсталак с храсти внезапно зад него се показа Хинтън на коня, с победоносна усмивка върху грубото му, обезобразено лице и със святкащи очи. Александра замръзна, парализирана от ужас.