Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Като чу тракането, Хинтън се изправи до огъня.

— Какво, по дяволите, става там? — изкрещя той, вглеждайки се внимателно нататък. Щом ги забеляза на лунната светлина той се впусна към тях.

— Снайвли, не те ли предупредих, мръсна свиня такава! — ревеше той.

— Тя ми каза, че мога! — крещеше Снайвли, като се мъчеше да избяга от Хинтън. — Тя ми каза, че може, щом искам!

— Хич не ме интересува, какво ти е казала! — крещеше Хинтън, като го гонеше. — Аз съм този, който заповядва тук, а не тя!

Хинтън улови за ръкава по-дребния Снайвли, завъртя го към себе си и го удари в лицето. От носа на разбойника потече кръв, той залитна назад и се просна на земята. Хинтън се доближи до него и започна да го рита, а Снайвли се мяташе като обезумял и се опитваше да избяга, а лицето му беше покрито цялото с кръв. Най-накрая Хинтън се върна, след като бе изритал Снайвли от другата страна на огъня.

— Така значи, казала си му, че може, а? — изръмжа Хинтън, пристъпвайки към Александра. — Предупредих те да не ми създаваш грижи, мръсна курво!

Александра знаеше, че е безполезно да протестира и да оспорва думите на Снайвли. Цялата трепереща от страх, тя се приготви в очакване на удара и когато Хинтън насочи юмрука си към нея, тя се сви и отчасти избягна удара, но все пак той успя да засегне главата и достатъчно, за да я зашемети. Тя падна на земята и Хинтън сграбчи косата й и я повлече към одеялото. Започна да смъква дрехите й и да разкопчава своите, след което я изнасили със злобни и ожесточени тласъци.

Когато Хинтън си завърза панталоните и се върна до огъня, похотливостта на Краули се разгорещи и те отново се спречкаха яростно. Вцепенена от болка и все още замаяна от удара по главата, Александра лежеше и слушаше как двамата вилнееха. Краули настояваше да я има, а Хинтън му отказваше. Караницата приключи с враждебно мълчание и Александра придърпа одеялото си по-близо и зачака съня като бягство от нейните несгоди.

Тягостната атмосфера продължи и на следващата сутрин, а лицето на Снайвли беше цялото подуто. По-късно през деня враждебността между Хинтън и Краули изчезна и те отново започнаха да стрелят по кенгурата. Снайвли се присъедини към тях по-късно, след като последиците от предната вечер бяха забравени и Александра се надяваше той най-сетне да я остави на мира.

Два дни по-късно се случи нещо, което тя беше предвидила. През целия ден тя и разбойниците бяха вървели по пътеката, без да срещнат вода или ручей. Хинтън псуваше раздразнен и увеличи темпото в лек галоп, но пътят продължаваше да се вие сред сушавия, изпечен от слънцето терен и без никакви признаци за наличие на вода.

Щом се спусна здрачът, тревогата на мъжете в огромната пуста земя излезе на преден план. Те спряха, изградиха бивак край пътя и запалиха обичайния си голям, буен огън. Александра попита Хинтън дали ще искат студена храна, и отскочи встрани, когато той започна да я бие разярен, псувайки и крещейки, че са прекалено жадни, за да ядат.

Докато мъжете седяха мрачни и навъсени край огъня, Александра измъкна тихичко бутилката с вода от торбата с провизии, заедно със сирене и сухари. Като съжаляваше дълбоко, че не може да даде на конете поне глътка вода, тя се върна до одеялото си. След като разбойниците заспаха, тя се нахрани и пи вода, после заспа. На следващата сутрин, тя скри бутилката под палтото си и я върна на мястото й в багажа.

През цялата сутрин, все още нямаше никакви признаци, че някъде наоколо има вода, а слънцето се вдигаше по-високо в безоблачното небе и неподвижният въздух ставаше все по-горещ и сух. Вместо да стрелят по кенгура, мъжете мълчаха мрачно, изпитвайки влудяваща жажда. Удоволствието на Александра от тяхното страдание беше помрачено от съжалението й към конете, по чиито устни беше полепнала изсъхнала пяна, докато те се движеха с мъка.

Рано същия следобед тя забеляза яркозелена растителност между треперещите горещи вълни на въздуха. Не след дълго конете вдигнаха глави и ноздрите им се разшириха, тъй като бяха надушили водата и преминаха в галоп. Озадачени разбойниците коментираха и погледнаха напред, без да виждат нещо по-различно. Най-накрая, когато вече бяха съвсем близо до билабонга, от едната страна на пътеката Снайвли, а после и другите двама го видяха.

Щом стигнаха до билабонга, мъжете се втурнаха и започнаха да пият, но Александра удържа конете, защото можеха да умрат, ако пият много и прекалено бързо. Деветте големи животни бяха обезумели от жажда и тя трябваше дълго да се бори с тях. Хвана юздите и въжетата за спиране и започна да тегли назад животните, след като изпиха няколко глътки вода. Сетне, когато силната им жажда вече премина, тя можеше да ги удържа да пият бавно.