Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Когато слезе по склона долу в дефилето, следвана от работниците, Александра забеляза, че дъждът бе спрял и си свали мушамата. Кучетата бяха облизали до шушка котела и вътрешността му изглеждаше сякаш е била търкана и лъскана дълго време.

— Хайде, Руъл, да се приготвим да тръгваме — каза тя, след което погледна към него и останалите: — От сега нататък тази кошара ще се казва „Кошарата на кучето динго“. Разпространявайте го, а и аз ще правя същото, като променя и картата вкъщи. Искам всички да знаят и не желая тази кошара да бъде наричана другояче.

Работниците кимнаха и отговориха с разбиране, след което Руъл започна да дава нареждания на останалите. Две от момчетата хукнаха да доведат конете, други две изтичаха към фургона да приготвят хомота. Други отнесоха котела до фургона, като следваха Александра и останалите.

През следващия час на забързани приготовления за тръгването Александра беше прекалено заета, за да се замисли върху евентуалните последици от стореното. Когато обаче тя и останалите напуснаха долината и поеха по пътя, тя си каза, че трябва да има някакъв забележим резултат, иначе тя щеше да е изпълнила безсмислен ритуал. Но нищо забележимо не се бе случило, не бяха настъпили никакви промени.

Тя си даде сметка, че е по-щастлива от преди, но нямаше явни причини за това. Облаците се бяха разпокъсали и небето се виждаше, дъждът, който бе спрял преди малко, бе божи дар, тъй като бе малко прекъсване на сухия сезон, което щеше да съживи пасбищата за овцете. Той също така сложи край на опасността от пожари за годината. Освен това, Александра най-сетне бе приключила онова, което искаше да направи, и си отиваше у дома.

Тъй като тръгнаха късно през деня едва стигнали северната част от територията на главното стопанство, те трябваше да спрат да нощуват. Александра осъзна, че предишното й нежелание да остава на територията точно на тази кошара бе изчезнало. В съзнанието й тя се наричаше „Кошарата на кучето динго“, просто една от всички други и част от земята, която тя обичаше.

По-късно, с плътно увито около глезените й одеяло, докато чакаше да дойде сънят, тя се остави мислите й да блуждаят безцелно. Усещането от одеялото извика спомени от времето, когато бе държана в плен, легнала върху одеялото си за през нощта с вързани крака и ръце. Преди тя щеше да зарита с крака неистово, за да се освободи от одеялото, но неизвестно поради какви причини сега тя изпитваше безразличие.

Внезапно тя осъзна, че гледа спокойно на онзи период от нейния живот, чувство, което бе напълно противоположно на предишните й усещания. Преди тя винаги бе избягвала да мисли за нещастията, които бандитите й бяха причинили, тъй като спомените бяха прекалено болезнени. Сега, след като имаше усещането, че бе успяла да достигне и разруши причината за нейното страдание, тя разглеждаше онова време и свързаните с него събития, просто като нещастен епизод от живота й и не изпитваше никаква болка.

Докато размишляваше над промяната в отношението си, тя дойде до едно разумно обяснение. За примитивните хора, както и за онези, които смятаха себе си за всичко друго, но не и за такива, ритуалите даваха резултати, просто защото се смятаха за нещо ефикасно. Истинският двигател на промяната бе съзнанието, разумът със способността си да възприема онова, в което вярва. След като бе убедила себе си, че е прогонила бандитите от живота си, тя може би наистина бе сторила именно това. В същото време обаче тя не бе в състояние да отхвърли поне възможността, че е направила повече от това. След толкова години тя никога не успя да свикне с мисълта да празнува Коледа по време на изтощителните горещини, които настъпваха през декември в Пустошта. Тя знаеше, че имаше далеч по-значителни, макар и незабележими неща, към които не бе успяла да се приспособи. Това бяха отделни аспекти на Пустошта, които тя никога нямаше да може да разбере, тъй като тепърва трябваше да осъзнава, че изобщо съществуват.

На следващата сутрин, докато оседлаваше коня си, Юли също приготвяше своя. Руъл и чираците се намираха на няколко крачки по-нататък. Юли тихо заговори за това, което тя бе направила:

— По всичко личи — продължаваше той, — че вие знаете нещо от заклинанията на аборигените, мистрес Керък.

— Може би малко. Сигурна съм, че ти знаеш повече.

— Не, аз съм като Кунманара — отговори той, подсмивайки се. — Аз съм се хранил с овнешко и питки прекалено дълго, за да зная каквото и да било за способите на аборигените. Но това, което вие направихте, ме накара да си спомня за неща, които мама имаше обичай да върши.