Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Общественото училище се намираше в далеч по-малко изискано място, в края на търговския квартал и беше обградено от търговски сгради. Представляваше безлична триетажна каменна постройка, проектирана преди години от архитект на име Франсис Гринуей. Малко след като Джонатън стигна до нея, учениците започнаха да излизат от входната врата и се разпръснаха по всички посоки.

Малко след това учителите излязоха от сградата и Джонатън се вглеждаше внимателно във всяка една от жените сред тях. Това обаче беше излишно, тъй като Катрин Бакстър изпъкваше сред останалите, сякаш улицата беше празна, и тя тръгна по нея, отдалечавайки се от Джонатън. Като прекоси улицата между коне и карети, той се забърза да я настигне.

С високо вдигната глава и рамене, тя си проправяше път сред многолюдната тълпа със забързан ход. Като се изравни с нея, Джонатън повдигна шапката си в знак на поздрав:

— Добър ден, мистрес Бакстър. Много се радвам да ви срещна отново.

Изненадана, тя реагира по съвсем очевиден начин — смарагдовите й очи заблестяха от радост, а лицето й се освети от усмивка. Тя присви устни, сдържайки усмивката си, и забави ход.

— Добър ден, мистър Керък. Радвам се да ви видя.

— Това не е случайно — каза й той, отхвърляйки обичайните любезности. — Аз ви чаках. Ако позволите, бих желал да ви придружа до вкъщи, така че да можем да разговаряме.

Неговият интерес към нея, изразен прямо, без заобикалки, отново я свари неподготвена, и тя се изчерви леко, отмествайки поглед от него. Той чакаше тя да му отговори, докато си проправяха път между хората. Когато стигнаха до един ъгъл, тя посочи към друга улица.

— Може да вървим по този път, тъй като тук винаги има по-малко хора. Но само до вратата, тъй като майка ми не обича нечакани гости.

Отговорът й беше знак, че тя поне възприемаше интереса му към нея. Настроението на Джонатън се повиши, щом тази гигантска пречка беше преодоляна. Щом свърнаха по тихата уличка и започнаха да разговарят, той си даде сметка, че предишната вечер, тя наистина е била разстроена. Сега тя се държеше приятно, беше духовита и приветлива, най-очарователната жена, която той бе срещал.

Когато я разпитваше за работата й, той откри причината за нейното безпокойство от предишната вечер. Тя си обичала работата, но правела големи изключения от предприетите от директора мерки по дисциплината.

— Ако някое от момчетата се държи неприлично в клас — продължи тя, — аз бих го ударила с линията веднага. Но да се бият децата с пръчка по краката, докато потече кръв, както сам директорът го направи преди няколко дни, е дивашки жестоко и отвратително.

— Родителите не го ли държат отговорен за това?

— Обикновено те са притеснени да намерят средства да платят училищната такса и повечето пъти просрочват датата, така че не обичат много да се противопоставят. Понякога си мисля, че ще напусна, но родителите на моите деца правят огромни жертви, за да платят таксите ми за по-горните класове, така че да мога да бъда учителка. Обичам да преподавам, но най-много от всичко бих искала да имам собствено училище в някое малко селце. Но обикновено в селата се справят, като назначават за учител някого, който може да чете и пише.

Джонатън си помисли за положението във фермата, което беше същото за около едната дузина деца на работещите в главната кошара. Родителите му често бяха изказвали желание да наемат квалифициран учител, но беше малко вероятно да се намери човек, който би дошъл да живее в Пустошта. Той понечи да каже за това на Катрин, но реши да не го прави засега. Въпреки че бяха малко повече от познати, той усещаше, че още малко и ще започне да търси начини да й представи Пустошта като привлекателна.

Като си мислеше за това, той отбеляза със задоволство, че неговата компания очевидно й се нравеше. Оживеният им разговор се прехвърляше от една тема на друга и забавиха ход, щом започнаха да се изкачват по една улица с непретенциозни, добре поддържани къщи с дворове, пред които бяха спретнати и оградени с жив плет и с огради от колове. Като спря пред вратата на една от къщите, Катрин продължи да говори с Джонатън още известно време, сетне хвана резето.

— Това бе най-приятния разговор, който изобщо съм водил някога — каза й той искрено. — Бих желал да се срещнем отново утре, както и да ви представя на семейството ми, когато на вас ви е удобно.

— Приятно ми беше да разговарям с вас, Джонатън и ще се радвам да се срещнем отново. Ще попитам майка ми да ви поканим… — Тя спря, тъй като от къщата излезе една жена. — А, ето и майка ми. Предполагам, че ни е видяла да разговаряме и иска да се запознае с вас.