Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Ако случаят е такъв — отбеляза весело единият от помощниците, — ще е далеч по-добре мистър Блейки да избере овните. Не е изключено шефът да обърка нещата и вместо овни да избере овце.

Руъл хвърли гневен поглед към младежите, чийто смях секна. Той се обърна отново към Джонатън и като вдигна рамене, се предаде:

— Добре, ще се погрижа за това. Какво трябва да направя?

— Просто се срещни с главния овцевъд там и той ще ти покаже всичките овни. Щом избереш една дузина от тях, те ще ги отделят, докато тръгнем. Е, това е всичко.

Мъжът кимна с разбиране, като даде знак с ръка на останалите да го последват към конюшнята, за да вземат конете. Когато той се отдалечи, Джонатън изпита чувство на вина, като си даде сметка, че се е измъкнал от отговорност.

Но ако беше отишъл той, вече щеше да бъде тъмно, когато се върнеше в Сидней, а той бе решен на всяка цена да бъде в училището късно следобед, когато ученици и учители свършваха учебния ден.

Междувременно той прекоси центъра на града и зави по Кингстрийт, която минаваше покрай големи, луксозни къщи, разположени на склона с изглед към залива. На върха на хълма висока стена ограждаше сградите и огромните площи на Академията Сайдънхам. В канцеларията до входните порти, една строга на вид жена го разпита за целта на посещението му, след което му посочи административната сграда.

Зад стените на оградата, между сенчести поляни минаваха пътеки, които водеха към каменните спални и академичните сгради, към игрището за крикет и други спортни терени. Повечето от сградите бяха строени скоро, но бръшлянът по каменните стени и спокойната атмосфера придаваше на училището достолепен вид.

В централния дом икономка го покани в стаята за гости и изпрати да извикат сестра му.

Диердри дотича след няколко минути и задъхана от вълнение и радост се хвърли към Джонатън. Той я прегърна и разцелува, като се смееше радостно. Наследила ръста си от Керък, тя беше висока за възрастта си и бе едно очарователно и хубаво момиче, което много приличаше на майка си.

Те седнаха на дивана и Джонатън й предаде пакета, в който имаше подаръци и писма от родителите им. Той понечи да я разпита за училището и други такива обичайни неща, но тя щеше да се пръсне от нетърпение да му каже нещо.

— Чул ли си за любовницата на Мортън — попита тя възбудено.

Джонатън запремигва от изненада, сетне се усмихна.

— Не, не знаех, че си има някого. Диердри, когато използваш тази дума точно по този начин, става ясно, че не разбираш нищо по тези въпроси. Пък и не ти трябва. Трябва да я използваш само като…

— О, не ставай смешен, Джонатън! Искам да кажа, че си има държанка, разбира се.

— По дяволите — възкликна ядосан Джонатън! — Какво ви учат в това… — Той млъкна и погледна към вратата, за да се увери, че никой не ги чува, сетне сниши глас: — Диердри, извинявам се за ругатнята, но възнамерявам да разговарям с директорката по въпроса.

— Джонатън, Джонатън — въздъхна Диердри, учудена и нетърпелива. — Вече съм на четиринадесет години, не съм дете. Та значи, не знаеш?

Обсъждането на тази тема със сестра му предизвикваше неловкост у Джонатън и той подръпна яката си и заклати отрицателно глава.

— Никой от Хамъндови не ми е споменавал, но те може и да не знаят.

— Сигурна съм, че им е известно, тъй като съседите на жената знаят. Едно от момичетата тук разбрала за това от прислужницата, която работи в къщата на съседите, след това един ден ми я показа в обществената градина. Вдовица е с три деца, и затова е любовница на Мортън?

— Какво искаш да кажеш?

— Когато момичето ми я показа, аз разговарях с нея. Тя е много приятна, изобщо не е някаква мръсница. Разбрах, че тя просто се старае, доколкото може да осигури децата си. С Мортън не може и да бъде нещо повече, като се има предвид, че е безчувствен като дърво, никаква романтика.

Джонатън насочи разговора в друга посока, като я попита как върви учението и тя му разказа как стоят нещата. Тя се усмихваше, изпълнена с надежда, когато му изтъкваше, че като ученичка в горните класове, тя може да получи разрешение да отсъства няколко часа, за да вечеря с роднините си. Джонатън я увери, че ще се погрижи да вечерят в дома на вуйчо Хамънд, докато е тук.

Когато стана време да си тръгва, те се запътиха към входната врата. Докато наблюдаваше сестра си, Джонатън си даде сметка, че тя вече е пораснала. В спретнатата си ученическа униформа, тя беше висока почти колкото повечето жени, издълженото й стройно тяло започваше да придобива форма. Той беше доволен, но в същото време му липсваше малкото момиченце. В нея все още имаше много детски неща, но докато стоеше на стълбите с пакета под ръка, тя изглеждаше твърде самотна и когато той тръгна по пътеката, тя му махна с ръка за довиждане.