Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

— Тази птица е достатъчно голяма, за да бъде хищник — забеляза Александра. — Това тук бърлога на някое малко животно ли е и птицата се опитва да го изрови?

— Не, това е птица, която живее в евкалиптовите храсти, и се храни единствено с тези семена тук. Тази купчина е нейното гнездо, а яйцата й са отдолу.

— Нейното гнездо? — повтори учудено тя.

— Да, очевидно тя използва комбинация от топлината на слънцето и от разлагащата се растителност, за да мъти яйцата си. Те са големи колкото пачи яйца и птицата знае как да поддържа постоянна температура. През горещите дни тя покрива могилата с повече пръст, за да предпази яйцата от слънцето. Когато е по-хладно, разравя пръстта.

— Предполагам, че когато яйцата са готови да се излюпят, тогава птицата ги изравя на повърхността, за да не се задушат малките.

— Не, малките си проправят сами път навън от купчината. Щом излязат, те са напълно покрити с перушина и могат изцяло да се грижат за себе си. Доколкото зная, те никога не виждат родителя си. Навярно знаят инстинктивно как да оцеляват и как да вършат сложния процес на мътенето на яйца. Твърде любопитно, нали?

Александра въздъхна обезверена и отмести поглед встрани.

— Да, но и обезнадеждаващо за мен, като се има предвид положението, в което се намирам. От това следва, че детето, което нося, може да стане престъпник, но каквото ще да става. Така или иначе това ми беше известно и преди.

— Не, детето ти ще бъде човешко същество със свободна воля да избира между доброто и злото, а не животно. Освен това, децата могат да бъдат възпитавани, Александра. Фиданката ще израсне висока и права, ако се подпре, както трябва.

— Ние не сме пленници на миналото, но сме неговият резултат, като се стигне чак до деня на раждането ни. Хората избират по кой път да тръгнат, но кръстопътищата, до които стигат, са резултат от техни предишни решения. А една подходящо подпряна кленова фиданка никога няма да израсне като висок и изправен дъб.

Те никога не можеха да постигнат съгласие по основните си гледни точки, така че Дейвид се отказа да коментира по-нататък. Александра също млъкна, като размишляваше, че намира отдушник за лошото си настроение, като бе готова по-скоро да спори, отколкото да дискутира проблема. През изминалите дни към страданието й се прибави безпомощна ярост, отчаян, надигащ се гняв срещу положението, в което се намираше. От време на време нервите й не издържаха, но Дейвид никога не избухна.

Той започна да говори за градината в главната кошара, като изреждаше имената на различни зеленчуци, които беше посял.

— Чакам с нетърпение какво ще кажеш за тях, когато ги видиш — добави той.

— Както вече споменах, имам опит най-вече с цветя, но ми харесва да се занимавам с растения и за мен ще бъде удоволствие да видя какво мога да направя в градината. Остават ни още няколко дни, докато стигнем, нали?

— Да, след три-четири — отговори той, поглеждайки нагоре към слънцето — Недалеч от тук има билабонг с извор, който тече от малък хълм точно над него и там ще направим бивака за нощта. Вчера ти се занимава с него, затова аз ще избързам напред, за да го направя днес аз.

Александра протегна ръка назад към седлото и взе халката с въжетата, където бяха завързани товарните коне, които тя водеше, развърза ги и му ги подаде. Дейвид се обърна изчезна в гъсталака, заобикаляйки стадото. Като разви резервния камшик, който той й бе оставил, Александра започна да наблюдава овцете.

За първи път в живота си можеше да участва във всичко, което ставаше около нея, и тя го правеше с голямо удоволствие. Дейвид й беше показал как да управлява кучетата и овцете и тя знаеше, че целта му е да я отвлече от тъжните й мисли. Но освен това, той се стремеше да й се доверява във всичко и да я остави да прави онова, което искаше. Това бе непознато и удовлетворяващо преживяване за нея.

Освен това, по незабележим начин, който никога не изискваше отговори или налагаше някакъв натиск върху нея, той изразяваше все по-задълбочаващите се чувства към нея. Но това включваше бъдещето, а нейното нещастие беше прекалено живо, за да мисли за утрешния ден или да прави нещо друго, освен да понася болката си и миговете на негодувание и безпомощна ярост. Дейвид беше приятен и интересен събеседник и притежаваше качества, които тя харесваше и им се възхищаваше, но не искаше да търси нещо повече от това в чувствата си.

Докато следваше стадото, на излизане от гъсталаците с евкалиптови храсти, тя видя билабонга отсреща на откритото тревисто поле, където спънатите с въжетата коне пасяха. Между разпръснатите дървета на една ниска издатина над водата, Дейвид беше подредил на купчина багажа под едно дърво и събираше дърва за огъня. Овцете подушиха водата и покритите им с вълна гърбове се заклатиха забързано към нея.