Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Когато Дейвид мина със стадото и конете, Александра го последва, поддържайки умерено темпо. Щом стигнаха подножието на планината, той изсвири с уста и даде знак на кучетата да обърнат стадото нагоре по едната страна на долината. Александра отиде към другия й край, като пусна коня си в галоп, за да може да изразходва излишната енергия.

С лице срещу вятъра, тя почувства, че лети далеч от съкрушителното бреме на страданието си, и отпусна юздите. Младият и мощен кон се впусна с пълна сила напред, като копитата му удряха силно и шумно по земята. За Александра, това беше пълно бягство от мъката, тъй като стремителният бяг на коня през храсти и други препятствия, изискваше цялото й внимание и умение, което тя бе придобила като малко момиче, докато яздеше през пресечените терени в Англия.

Докато овцете се движеха бавно нагоре по едната страна на долината, тя отиваше и се връщаше от другия й край, като прескачаше ровове и храсти. После, когато овцете започнаха да пасат и спънатите с въжетата коне хрупаха листа по склона, тя пресече долината и отиде до тях. Слезе от коня и Дейвид й помогна да го разседлае и върза краката му с въжето.

— Виждал съм няколко много добри ездачи — коментираше той, с чувство на възхищение, — но ти си най-добрата.

Александра кимна в стремежа си да бъде вежлива, знаейки, че сега умението й да язди нямаше никакво значение, тъй като никога вече нямаше да бъде поканена да се запише в никой ловен клуб. Търсейки сянката на едно близко дърво, тя седна, затваряйки се в нещастието си, и Дейвид приседна до нея мълчаливо.

Часовете минаваха, но Дейвид не правеше никакви опити да я заговори. На обяд той сложи между тях шише вода и вързопа с остатъците от вечерята.

— Опитай се да хапнеш нещо, Александра — подкани я той, докато развързваше кърпата. — Моля те, само опитай.

Тя взе малко парче питка, което раздвижи соковете в празния й стомах. Взе парче и от овнешкото месо.

— Навярно сега не е най-подходящият момент да разговаряме за положението ти — каза той, докато се хранеше, — но не мисля, че изобщо някога ще настъпи подходящ момент. Като виждам как се чувстваш, мисля, че няма да желаеш да се върнеш в Сидней.

Очите й се изпълниха със сълзи, когато си даде сметка, че той е навлязъл в същността на проблема, изразявайки онова, за което тя самата избягваше дори да мисли, тъй като бе твърде болезнено. Но това беше така, нямаше къде да избяга от факта. Освен това, което самата тя трябваше да изтърпи, а и щеше да е унижение за своето семейство, дори и да се върнеше в Англия.

Като сдържаше сълзите си, Александра избърса очите си.

— Не, сега вече не мога да се върна у дома — прошепна тя покрусена.

— Следователно, ще трябва да останеш тук. С течение на времето болката ти ще премине. Напълно естествено е да тъгуваш за семейството си, но нищо не може да се направи срещу това. Що се отнася до всичко останало, трябва да го оставиш зад себе си навреме и да си създадеш един добър живот, Александра.

Александра отново изтри очите си, без да отговори. Тя знаеше, че той греши, като смята, че миналото може да се загърби. Той някак си бе сляп за факта, че радостите и мъките са плодовете на предишни действия и решения. А що се отнася до това да си създаде добър живот тук, тя не беше в състояние дори да мисли. Можеше единствено да скърби, тъй като всяко подобие на предишния й живот, бе безвъзвратно загубено за нея.

Александра гледаше внимателно в сенките под храста и търсеше животното, което Дейвид й бе посочил, и след малко го видя. Уплашено от овцете, кучетата и конете, то се бе свило на топка с настръхнала жълто-кафява четина.

— Прилича малко на таралеж — замисли се тя, — но само малко. Какво е това животно?

— Мравояд — отговори Дейвид. — Четината му наистина го прави да прилича на таралеж, но това е козина, а не бодли. В много отношения мравоядът е доста необикновено животно. Вместо да ражда малките си, той снася яйца и ги носи със себе си в торба на стомаха си.

Говорейки, те подминаха храста. През последните няколко дни, през които местеха стадото на север, Дейвид непрекъснато й показваше различни неща. Александра знаеше, че той се опитва да отвлече мислите й от сполетялата я трагедия и до известна степен успяваше. Въпреки че беше виждала няколко кенгура и други необичайни животни близо до Сидней, Пустошта гъмжеше от чудновати създания.

Докато овцете хрупаха нежните филизи и семенните чашки на млади евкалиптови храсти, които растяха на големи групички, Дейвид привлече вниманието на Александра към могила от листа, клони и пръст от едната им страна. Върху нея пъстра птица малко по-дребна от кокошка ровеше усърдно с дългите си и силни крака.