Зоуи Дийн: Момичетата от филма

Сюзан Кабът Пърси знаеше със сигурност, че в един момент от живота си тя беше също тъй непорочна и праведна като по-малката си сестра Ана. Сега обаче това време изглеждаше безкрайно далеч. Толкова далеч, сякаш беше част от нечий друг живот.

— Уау! Яко!

Възклицанието дойде от младежа, който лежеше до нея.

Сюзан напрегна ума си да се сети за името му. Помнеше само, че е някакъв цвят. И че има връзка с прочут на времето музикант, защото сутринта, когато постъпи в клиниката и се представи, той разказа някаква тъпа шега по този повод.

Браун. Кафяв, това е. Казваше се Браун. Само дето нито косата му, нито очите или пък кожата, имаха нещо общо с кафявото. Очевидно родителите му не бяха избирали името според външната прилика. Всъщност, изобщо не й пукаше защо младежът се казва точно Браун. Тя го познаваше съвсем бегло и смяташе да направи всичко възможно да не го опознае повече, освен, разбира се, в библейския смисъл на думата. По принцип сексът с непознати си е рискована работа (дори ако вземаш предпазни мерки), но всяко момиче трябва да запълва с нещо свободното си време.

Безкрайното свободно време, с което разполага. Сюзан караше курс за рехабилитация от алкохолна и наркотична зависимост в прочутата клиника „Хейзълдън“ в Минеаполис, който намираше за мъчително досаден. Задължително пропускаше груповата терапия, тъй като нямаше никакво желание да споделя подробности от личния си живот със случайно попаднали по същото време в същата клиника отрепки. Разходките с придружител също не отговаряха на представата й за забавление. Те по-скоро й напомняха периода преди да тръгне на училище, когато живееше на 92-ра улица в Ню Йорк (район, в който няма как да попаднеш, ако фамилията ти не е Вандербилт или Лодж. Или Пърси.)

— По дяволите, вратът ми се схвана — оплака се Браун и се зае да масажира мястото. Сетне се настани върху куп хавлиени кърпи, които се бяха разпилели наоколо.

Сюзан знаеше, че складът за спално бельо не е най-удобното място за срещи, но го бе избрала заради възможността за уединение, не заради комфорта. Минаваше полунощ. Санитарите си бяха отишли. Кърпите и чаршафите за пациентите отдавна бяха извадени и разпределени, така че нямаше кой да дойде да ги безпокои. Освен това складът беше доста по-уютен от банята в мазето — единствената друга опция.

— Искаш ли да си дръпнеш? — обади се Браун. Очите му бяха нежнозелени. Цветът едва се различаваше в полумрака на малката стаичка.

Кое ли имаше предвид — натъпканата с хашиш лула, която държеше в едната ръка, или шишето текила, което бе прегърнал с другата? Как ли бе успял да вкара забранената стока? Още нещо, за което не й пукаше.

— Не, благодаря.

Явно програмата в „Хейзълдън“ работеше, защото откакто бе постъпила в клиниката, Сюзан не бе помирисвала алкохол или дрога. Не си заслужаваше да си развали досието заради Браун. Смазващата празнина, появила се, след като прогони алкохола и хапчетата от живота си, запълваше със сладкиши и цигари. И макар че сексът също беше забранен, от него поне не се дебелееше, нито беше предпоставка да хванеш рак.

Сюзан се обърна по гръб и загледа как Браун пали лулата. След малко той подхвана досадната история как родителите му го бяха принудили да постъпи в клиниката. Беше няколко години по-млад от нея, вероятно още в гимназията, готин, рус, от онзи тип сърфисти, по които момичетата си падат.

Но двамата бяха просто случайни познати и тя планираше нещата да останат така. Можеше, естествено, да сподели с него своята собствена сълзлива история. Нещастната богаташка дъщеря и родителите — студенокръвни аристократи от социалния елит, които бяха направили живота й черен. Наслушала се беше на различни варианти на същата песен.

Сюзан погледна часовника си и пресметна, че в Бевърли хилс, Калифорния, където сестра й Ана живееше в момента, все още е 22.30 ч. Ана беше единственият човек, когото искаше да чуе и с когото можеше да говори за наистина важните неща. Обаче цял ден оставяше съобщения на телефонния секретар. Ана така и не се обади. Колкото и да не й се искаше да го признае, това я разстрои.

— … така че реших да отскоча до Мауи с гаджето. Отидох да изтегля малко мангизи и виж ти, изненада. Оказа се, че дъртите са замразили сметката ми, представяш ли си? — нареждаше Браун.

Господи, това беше истинско мъчение. Трябваше да го накара да млъкне или да се върне в стаята си.