Зоуи Дийн: Момичетата от филма

Можеше също да повтори упражнението с Браун бой. Или да изгледа някой филм. Или да поразсъждава върху факта как толкова умно, красиво и богато момиче като нея, на зрялата възраст от двадесет години, бе успяло да съсипе тотално живота си. Или…

Вратата се отвори с трясък. На прага стоеше Ванеса, стиснала в ръце чаршаф с петна от синьо мастило, с каквото бе боядисана и едната й ръка. Тя веднага фиксира Сюзан и Браун, при това във възможно най-компрометиращата ситуация.

— Разлях мастилото — обясни появата си тя.

— О’кей, няма проблеми, нали? — обади се Браун, безуспешно опитвайки се да прикрие с една калъфка за възглавница бутилката с текила, лулата с хашиш и голото си тяло. Не му се получи.

Ванеса имаше много особености, някои от които определено изискваха антипсихотично лечение, но чарът не беше сред тях. Човек не би я нарекъл привлекателна, а и нямаше никакви изгледи това да се промени. Имаше пъпки на гърба, проблеми с косата, малки гърди, на всичкото отгоре работеше като най-обикновен мениджър в една голяма фирма.

Сюзан, напротив, беше руса, перфектно оформена и достатъчно богата да не помисли за работа, освен ако не й се прииска.

Иначе казано — тя беше всичко, което Ванеса не беше. С други думи Ванеса — защитничката на славата и призванието на „Хейзълдън“, задължително щеше да вдигне аларма и до сутринта всички в администрацията щяха да научат за прегрешението на Сюзан. Това, че няма нищо общо с контрабандно внесения алкохол, нямаше да й помогне. Сюзан знаеше правилата. Тя е била на мястото. Там е имало наркотици и алкохол. Това означаваше, че съвсем скоро ще я изхвърлят от клиниката.

А за да стане положението още по-гадно, Браун бой изобщо не си заслужаваше последствията.

Бен ли? Кой Бен? На тази мантра разчиташе Ана, за да изкара първия си ден в гимназията „Бевърли хилс“. Едва седемдесет и два часа по-рано, в навечерието на Нова година, тя срещна Бен Бирнбаум в самолета от Ню Йорк за Лос Анджелис. Ана пътуваше на запад, за да живее при баща си през последния срок на последната си година в гимназията. Бен беше първокурсник в Принстън и се прибираше вкъщи, за да гостува на сватба. Той беше готин, забавен и умен. Реалното доказателство, че момчето от мечтите съществува (за момичетата, които обичат да мечтаят, разбира се).

Ана имаше много качества. Тя беше висока, руса, добре възпитана и много богата, увличаше се по литературата и стиховете на Емили Дикинсън. Никой от познатите й обаче, а най-малко самата тя, не би могъл да я определи като мечтателна. Или пък импулсивна. И затова, когато се озова с Бен в тоалетната по-малко от час след като се запозна с него в салона за първа класа на трансконтиненталния полет, изпита усещането, че е просто свидетел на нещо, което се случва с други хора.

Ана пристигна в Лос Анджелис с надеждата да преоткрие себе си, а Бен й се стори най-подходящото момче, пред което да изяви новата си дръзка и предизвикателна същност. Обаче сега, когато си мислеше за всичко, случило се с Бен между божествения полет и адския край, Ана беше убедена повече от всякога, че иначе безпогрешният вкус й изневеряваше, когато ставаше дума за момчета.

Нямаше как да представи случилото се в благоприятна светлина: Бен просто я заряза в новогодишната нощ. Изчезна безследно, за да се появи два дни по-късно да иска прошка. Каза й, че се наложило да спасява своя позната, популярна личност, естествено — жена. Не искаше да разкрие името й.

Това беше обяснението му. Колкото повече мислеше за него, толкова повече се вбесяваше. Вярно, Бен познаваше доста звезди. Самата тя видя десетки на сватбата, където той я заведе. И въпреки това извинението изглеждаше направо смешно, обидно за нейния интелект. Явно се беше подлъгала за Бен, нещо нетипично за Ана Пърси.