Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Ние си имаме своите говедовъдски изложби, есенни обяздвания, септемврийски игри на открито и пр. Природата пък провежда своя ежегоден панаир през октомври — не само по улиците, но и по всички падини и възвишения. Когато неотдавна съзерцавах бляскавото великолепие на онова блато с червени кленове, до един облекли одежди в най-изумителни багри, нима тутакси не си представих насядали под дърветата хиляди цигани, тия способни да изживяват дива наслада люде, не съзрях ли дори митически фавни, сатири и горски нимфи, завърнали се на земята? А дали пък не беше само мисълта за уморени дървари или земевладелци, дошли да навестят земята си? Или още по-преди, когато гребях по реката през фините кристалчета септемврийски въздух, нима не ми се струваше, че нещо става под лъскавата водна повърхност, някакво разклащане, което ме караше да бързам, за да не пристигна със закъснение? Нима редиците от жълтеещи върби и храсти от двете страни не ми изглеждаха като наредени една до друга сергии, изпод които излизат мехурчетата на някаква жълта като тях газирана речна напитка? Нима всичко това не подсказва, че духът на човека трябва да се издига високо като тоя на Природата — да развява своя флаг и всекидневието му да бъде накъсвано от подобни изблици на радост и тържество?

Никое показно обучение на войници, никое честване с паради и знамена не може да донесе на града ни и стотна част от ежегодната тържественост на октомври. От нас се иска само да засадим дърветата, а сетне, додето вървим под триумфалните арки на брястовете, Природата сама ще спуска разноцветните си завеси — знамената на всичките нейни гвардии, някои от чиито отличителни знаци дори ботаниците не могат да разгадаят. Нека Природата да определи дните, все едно дали ще са като в съседните щати, и нека духовенството прочете изявленията й, стига да може да ги разбере. Каква само прелест са знамената й от орлови нокти! Кой ли търговец, ще се запитате вие, движен от общественополезни подбуди, е осигурил тая част от празненството? Няма по-добра облицовка и боя от тая обвивка, понастоящем скриваща цели стени от някои къщи. Не вярвам, че невехнещият бръшлян може да се сравнява с нея. Нищо чудно, че тъй усилено изнасят тия дървета за Лондон. Защо тогава да нямаме повече кленове, ели и алени дъбове?! Да горят буйно! Нима мръсната ивица от знамена на стрелбището може да е единственият цвят, който един град е в състояние да предложи? Градът е незавършен, няма ли дървета, които да бележат хода на годишните времена. Те са важни като градския часовник. Град, лишен от дървета, не може да се развива добре. Липсва му винтче, основна част не му достига. Нека имаме върби за напролет, брястове за през лятото, кленове и орехи за есента, иглолистни за зимата и дъбове за всички сезони. Какво е една домашна галерия пред галерията на улицата, през която, иска или не, преминава на кон всеки търговец? Несъмнено няма картинна галерия в страната, която да означава толкова много за мен, колкото гледката към залеза, разкриваща се изпод брястовете на нашата главна улица. Тия брястове са рамката на картината, която всекидневно се рисува зад тях. Три мили дълга алея с брястове, всичките големи колкото най-голямото дърво на нашата улица, би загатвала, че извежда на някое блажено място — па макар да е само Конкорд.

Всеки град се нуждае от тия невинни възбудители на светли и радостни надежди, които да държат надалеч меланхолията и предразсъдъците. Посочите ли ми два града, от които единият е закътан сред дървета и озарен от цялото великолепие на октомври, а другият е само обикновена, безлеса пустош с едно-две щръкнали дървета-бесилки, веднага ще ви кажа, че във втория ще намерите най-заклетите и ограничени правоверни и най-отчаяните пияници. Всеки излак, кастрон за мляко или надгробен камък там ще е оголен за погледа. С пристигането ви в тоя град жителите му начаса ще се изпокрият по хамбарите и къщите си, както арабите в пустинята — зад скалите, и сетне ги очаквайте да се появят с копия в ръцете. Те ще са готови да приемат и най-скудоумната и ялова догма, като например, че Светът бързо върви към края си, едва ли не вече го е стигнал, или пък че те самите са разяждани от страшни грехове. Навярно един друг ще поразтрошат засъхнали стави и ще нарекат това духовно общуване.

Но да се върнем към кленовете. Защо не полагахме наполовина толкова грижи за тяхното опазване, колкото полагаме за засаждането им, а не от глупост да завързваме конете си за стъблата на тия наши далии?