Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Искате ли да преброите алените дъбове, сторете го сега. В ясен ден, час преди залез-слънце, застанете на някое горско възвишение и всяко едно дърво, освен тия на запад, ще се открои пред погледа ви. Инак може да достигнете Матусалова възраст, без да сте видели и една десета част от тях. Макар че навремени и в мрачен ден ми изглеждат облени в най-голямата яркост, в която някога съм ги виждал, на запад цветовете им се стапят в блясъка на светлината, ала в другите посоки гората цяла е същинска цветна градина, в която тия късни рози са лумнали в пламъци сред зеленината, докато тъй наречените „градинари“ вървят насам-натам с лопати и лейки в ръце, съзирайки само малобройни дребни богородички помежду увехналите листа.

Това са МОИТЕ богородични, МОИТЕ късни градински цветя. Те не се нуждаят от градинар. Падащите из цялата гора листа бранят корените на моите растения. Само обърнете очи към всичко това и ще имате градина, наместо да се ровите в пръстта на дворовете си. Трябва само малко да вдигнем взора си, за да видим цялата гора като градина. Разцъфването на аления дъб — горското цвете, надминаващо по великолепие всички останали (най-малкото подир клена)! Не знам защо, но алените дъбове ме интригуват повече от кленовете: тъй широко и равномерно са пръснати из цялата гора, тъй издръжливи и благородни са тия преобладаващи ноемврийски цветя, които заедно с нас очакват настъпването на зимата, внасяйки топлина в ранноноемврийския пейзаж. Удивително е, че най-късният налагащ се ярък цвят е това наситено тъмноалено и червено — най-силният измежду цветовете. Аленият дъб е най-зрелият плод на годината, напомнящ страните на твърда, лъскава червена ябълка от студения Орлеански остров, която не ще бъде годна за ядене до следващата пролет. Изкача ли се на върха на някой хълм, пред мен се ширват хиляди от тия грамадни дъбове-рози — от всички страни, докъдето поглед стига! Мога да им се любувам от четири-пет мили разстояние. Неизменната ми гледка през последните две седмици! Тия късни горски цветя надминават всичко, което пролетта и лятото могат да създадат. Пред тях пролетните и летните цветове стоят в бледи, креещи петънца (създадени за късогледите, които бродят из белезникавите треви под дърветата) и не правят никакво впечатление отдалеч. Докато сега ден подир ден вървя из просторни гори и планински хребети, целите лумнали в цвят. Така погледнато, градинарството ни е в печално състояние — градинарят полага грижи за няколкото богородички, поболи сред мъртвите плевели, оставайки сляп за гигантските богородички и рози, които хвърлят сянката си върху му и не се нуждаят от грижи. Все едно сме капнали малко червена боя на чинийка и сме я вдигнали към озареното от залеза небе. Защо не извисим и разширим взора си, защо не се разхождаме в голямата градина, наместо да се спотайваме в „развратено“ нейно ъгълче? Защо не съзрем красотата на гората, а не само на малобройните внесени от чужбина растения?

Нека разходките ви придобият малко по-голям размах; изкачете възвишенията. Ако към края на октомври се изкачите на който и да е хълм в околностите на Конкорд, а навярно и в околностите на вашия град, ще видите — е, ще видите това, което току-що се опитах да опиша. Със сигурност ще видите всичко това, а и много повече, стига да сте подготвени за него, стига да го СЪЗРЕТЕ. Инак, тъй като явлението е ежегодно и повсеместно, ще мислите само за изтеклите седемдесет години от живота 62 62 Псалми, 90:10 — Б.пр. на тая гора, посърнала и кафява през есента, все едно дали ще сте застанали на върха на хълм или в котловина. Нещата остават скрити за взора ни не толкова защото са извън полезрението ни, колкото защото не съсредоточаваме умовете и очите си върху тях — тъй като в окото няма повече зрителна мощ, отколкото в което и да е друго желе. Не осъзнаваме колко далечен и обхватен може да бъде взорът ни, нито колко скъсен и тесен е той. Голямата част от явленията в Природата по тая причина остават скрити от нас за цял живот. Градинарят вижда единствено своята градина. И тук, както в политическата икономия, предлагането отговаря на търсенето. Природата не хвърля перли на свинете. В един пейзаж има точно толкова видима за нас светлина, колкото сме способни да оценим — и нито капка повече. Това, което един човек ще съзре от даден планински връх е тъй различно от това, което друг ще съзре от същото място, както различни помежду си са двамата. Аленият дъб трябва да бъде в очите ви още преди да сте го зърнали. Нищо не можем да съзрем, преди да ни е обзела мисълта за него, преди да сме понесли образа му в съзнанието си — тогава вече трудно можем да съзрем каквото и да било друго. Забелязал съм по време на ботаническите си разходки как идеята за едно растение, сиреч неговият образ, се загнездва в мислите ми, макар въпросното растение да не е разпространено по тия места или поне не до Хъдсън Бей; сетне седмици, че дори и месеци продължавам да мисля за него и несъзнателно да очаквам появата му, след което накрай непременно го виждам. Така открих най-малко двадесет редки растения, чиито имена знаех отпреди. Човек вижда само каквото лично го засяга. Един ботаник, погълнат от изучаването на тревите, няма да съгледа и най-голямата дъбова гора. Той, тъй да се каже, ще тъпче дъбовете по пътя си и най-много да забележи сенките им. Установил съм, че се изисква различна нагласа на окото, за да различи отделните растения на едно място, та дори и да са съвсем близки по вид като например Juncaceae и Gramineae: веднъж търсих едното и просто нямах очи за другото. Колко по-необходима е, следователно, различна нагласа на окото и на ума, за да се отдаде човек на различните области на познанието! Как различно гледат на нещата поетът и естественикът!