Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Момичето на Гуеро.

Стрелецът стоеше прав, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Котешките му очи, на които дължеше прякора си, не се отделяха от Тереса, докато говореше на приятеля си и кривеше уста на една страна в самонадеяна и лукава усмивка.

— Аз нищо не знам — каза Тереса.

Беше така ужасена, че едва позна собствения си глас. Гато Фиерос поклати разбиращо два пъти глава.

— Разбира се — рече той.

Усмивката се разливаше по лицето му. Вече не знаеше броя на мъжете и жените, които бяха казвали, че не знаят нищо, преди да ги убие — бързо или бавно, според обстоятелствата, в страна, в която да умреш насилствено е нещо естествено: двадесет хиляди песос — убийство на обикновен човек, сто хиляди песос — убийство на полицай или съдия, убийство гратис — ако става дума да помогнеш на приятел. Тереса беше в течение на подробностите. Познаваше Гато Фиерос, а също и приятелчето му Потемкин Галвес, когото наричаха Поте Галвес или Пинто. Двамата носеха сака, копринени ризи „Версаче“, джинсови панталони и почти еднакви ботуши от игуана, сякаш пазаруваха от един и същи магазин. Бяха наемни убийци на Сесар Батман Гуемес и често се бяха срещали с Гуеро Давила: като колеги, ескорт на товари, транспортирани по въздух до планината, бяха и другари по чашка и във веселбите. Тези веселби започваха в „Дон Кихот“ по някое време вечерта, със свежи пари, миришещи на това, на което обикновено миришеха, и продължаваха до късни доби по масите в баровете „Лорд Блек“ и „Озирис“, където разсъблечени жени танцуваха срещу сто песос пет минути, срещу двеста и тридесет, ако действието се развиваше в сепаре. Осъмваха с уиски „Бюкенън’с“ и музика от Северно Мексико, преборваха махмурлука, смъркайки с пълна сила кока, докато „Лос Хураканес“, „Лос Пумас“, „Лос Бронкос“ или коя да е друга група, платена с банкноти от по сто долара, им пееше „По грам на ноздра“, „Шепа бял прах“, „Смъртта на един федерален агент“, все истории за мъртъвци или за хора, които щяха да умрат.

— Къде е? — попита Тереса.

Гато Фиерос се усмихна мазно и накриво.

— Чуваш ли я, Поте?… Пита за Гуеро. Каква изненада.

Продължаваше да стои облегнат на вратата. Другият убиец кимна с глава. Беше широкоплещест и пълен, с внушителен вид, имаше гъсти черни мустаци и тъмни петна по кожата, като петнист кон. Не се държеше толкова непринудено като приятеля си, погледна нетърпеливо часовника си. Или може би се чувстваше неловко. Движението на ръката му откри дръжката на револвера — на кръста, под лененото сако.

— Гуеро — повтори Гато Фиерос замислено.

Беше извадил ръцете от джобовете си и се приближаваше бавно към Тереса, която продължаваше да стои неподвижна край горната част на леглото. Щом стигна до нея, спря отново и я загледа.

— Виждаш ли, миличка — каза накрая. — Твоят човек се мислеше за много хитър, но се провали.

Тереса усещаше страха свит на кълбо в стомаха си като гърмяща змия. Ситуацията. Страхът беше бял и хладен, като повърхността на надгробен камък.

— Къде е? — настоя тя.

Говореше не тя, а някаква непозната, чиито непредвидими думи я смайваха. Неразумна непозната, несъзнаваща крайната необходимост от мълчанието. Гато Фиерос трябва да бе почувствал нещо такова, защото я погледна изненадан, че е в състояние да задава въпроси, вместо да е парализирана или да крещи от ужас.

— Няма го. Умря.

Непознатата продължаваше да действа на своя глава и Тереса се стресна, когато я чу да казва: „мръсни кучи синове“. Това каза или това се чу да казва, вече съвсем разкаяна, когато последната сричка едва излизаше от устатата й. Гато Фиерос я изучаваше с голямо любопитство и внимание. Гледай ти, колко смела излезе. На всичкото отгоре и ни обижда.

— Тези устенца — поде той мило.

После й удари един шамар и тя се просна на леглото. Наблюдава я известно време, сякаш оценяваше гледката. Кръвта бучеше в слепоочията й, бузата й пламтеше. Зашеметена от удара, Тереса го видя да спира поглед на пакета с белия прах върху нощното шкафче, да сграбчва една щипка и да я поднася към носа си. Ха така, каза наемният убиец. Има примеси, но все пак е добър. После, докато потъркваше палеца и показалеца си, предложи на приятеля си. Но другият отказа, поклащайки глава, и пак погледна часовника си. Не бързаме, братко, отбеляза Гато Фиерос. Въобще не бързаме и хич не ми пука колко е часът. Отново гледаше към Тереса.

— Хубаво парче — уточни той. — На всичко отгоре и вдовичка.