На „Хуарес“ посоката на уличното движение й идваше в гръб. Даде си сметка за това и когато подмина гробището Сан Хуан, зави наляво и потърси улица „Генерал Ескобедо“. Гуеро й беше обяснил — ако някога усети, че я следят, трябва да се опита да върви по улици с движение срещу нея, за да вижда идващите коли. Продължи по улицата, като се обръщаше и поглеждаше от време на време назад. Стигна центъра на града, премина покрай бялата сграда на общината и се сля с тълпата, изпълваща автобусните спирки и околностите на пазара „Гармендия“. Едва там се почувства малко по-сигурна. Небето пламтеше, наситено оранжево от залеза над сградите на запад, витрините започваха да осветяват тротоарите. На такива места почти никога не убиват, помисли си тя. Нито те отвличат. Имаше двама полицаи от пътната полиция, застанали на ъгъла в кафявите си униформи. Лицето на единия й беше смътно познато, затова се обърна и промени посоката. Много местни полицаи бяха на заплати при наркотрафикантите, както и тези от Съдебна система, и федералните, и толкова други. Осигуряват своя дял прашец в джоба и чашките гратис в заведенията. Те се грижеха за спокойствието на босовете на мафията или практикуваха здравословния принцип: „Живей, вземи своето и остави другите да живеят, ако не искаш сам да престанеш да живееш“. Преди три месеца новодошъл шеф на полицията се опита да промени правилата. Надупчиха го със седемдесет куршума от „кози рог“ — така наричаха тук автомата „Калашников“ 47, пред вратата на дома му, в собствената му кола.
Ра-та-та-там. В магазините вече се продаваха песни на тази тема. Седемдесет парчета олово , беше заглавието на хита. Убиха шефа Ордониес, уточняваше текстът, в шест сутринта. Бяха много куршуми за толкова ранен час. Това е Синалоа. Певци като Аса от Планината се снимаха на плакати със самолет отзад и 45-калибров автоматичен пистолет в ръка, а Чалино Санчес, местен музикален идол, който преди всичко беше човек на мафията, а след това композитор и певец, го направиха на решето заради жена или кой знае заради какво. За тези песни нямаше нужда от въображение.
На ъгъла при сладоледаджийницата „Ла Мичоакана“ Тереса изостави пазара, магазините за обувки и дрехи и пое надолу по улицата. Тайният апартамент на Гуеро, убежището му за извънредни случаи, се намираше на няколко метра, на втория етаж на тиха жилищна сграда, пред чийто вход на количка продаваха миди през деня и такос 13 13 Питка от царевично брашно, обикновено с някакъв пълнеж. — Б.пр.
с печено месо вечерта. По принцип никой, освен тях двамата не знаеше за съществуването на това местенце. Тереса беше ходила само веднъж, самият Гуеро го посещаваше рядко, за да го запази чисто. Тя се качи по стълбите, като се опитваше да не вдига шум, постави ключа в ключалката и бавно го завъртя. Знаеше, че вътре не може да има никой, но въпреки това огледа трескаво апартамента, за да види дали всичко е наред. Дори това кътче не е напълно сигурно, беше казал Гуеро. Може някой да ме е мернал, нещо да е научил и знам ли какво още. В тази кулиаканска земя всички се познават. А и да не е така, ако ме хванат, ако им падна жив, ще мога да мълча за кратко, преди да ме принудят да пропея, да изтръгнат и майчиното ми мляко, цялата гадост. Така че опитай се да не дремеш на пръта като кокошките, хубавице моя. Надявам се да издържа достатъчно, за да вземеш парите и да изчезнеш, преди да са се изсипали в апартамента. Но нищо не ти обещавам, скъпа, продължаваше да се усмихва мръсникът му с мръсник, докато й казваше това. Нищо не ти обещавам.
Въпросното кътче беше с голи стени, без украси и излишни мебели. Имаше само една маса, четири стола, един диван и голямо легло в спалнята с нощно шкафче и телефон. Прозорецът на спалнята гледаше към задния двор на сградата, — просторен парцел с дървета и храсти, използван за паркиране, в края на който се виждаха жълтите кули на църквата „Сантуарио“. Имаше един вграден шкаф с двойно дъно. Тереса го отвори и намери два дебели пакета с пачки от стодоларови банкноти. Двадесет хиляди, пресметна със старата си опитност на момиче от обменно бюро от улица „Хуарес“. Там беше и бележникът на Гуеро: дебела тетрадка с кафяви кожени корици. Дори не го отваряй, спомни си тя. Имаше още около триста грама наркотик и един огромен хромиран колт „Добле Агила“ със седефена дръжка. Гуеро не обичаше оръжията и никога не носеше револвер или пистолет — за нищо не служи, щом те търсят, ще те намерят, — но предвидливо пазеше този за извънредна ситуация. За какво да ти казвам, че няма да има такава, когато ще има. И Тереса не обичаше оръжията, но като всеки мъж, жена или дете от Синалоа умееше да си служи с тях. А ако трябва да си представим извънредна ситуация, то тази беше точно такава. Така че тя провери дали пълнителят на колта е пълен, дръпна назад затвора и като го пусна, един 45-милиметров патрон влезе със звучно и зловещо изщракване пред камерата на цевта. Ръцете й трепереха от нервно напрежение, докато напъхваше всичко в донесения сак. По средата на операцията я стресна шумът от ауспух на кола долу на улицата. Известно време не помръдна, ослушваше се, после продължи. При доларите имаше и два паспорта: неин и на Гуеро. И двата бяха с редовни американски визи. Загледа се за момент в снимката на Гуеро: ниско остриганата коса, очите на гринго, гледащи спокойно в обектива, вечната, едва загатната усмивка. След миг двоумене сложи само своя паспорт в сака. Когато наведе лице и усети как сълзи се стичат по брадичката й и капят по ръцете й, си даде сметка, че от дълго време плаче.
Читать дальше