Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Ти си испанец, имаш добри контакти там. Напиши ни един обширен репортаж за нея.

Отказах, докато се опитвах да не позволя съдържанието на една от хапките да се стече по брадичката ми.

— Вече не съм репортер. Сега си измислям всичко сам и не падам под четиристотин страници.

— Направи го по твоя начин — настоя Рене. — Някакъв шибан литературен репортаж.

Привърших с хапката и обсъдихме всички „за“ и „против“. Двоумях се до кафето и първата пура „Дон Хулиан“, точно когато Рене ме заплаши, че ще извика мариачите. Но сметката му излезе крива: репортажът за „Реформа“ се превърна в частен литературен проект, макар че приятелят ми не се засегна особено. Напротив: на следващия ден предостави на мое разположение най-добрите си връзки по тихоокеанското крайбрежие и във федералната полиция, за да мога да попълня тъмните години в историята. Етапът от живота на Тереса Мендоса, непознат в Испания и едва открехнат в Мексико.

— Поне ще ти направим рецензия — рече той. — Негодник.

Дотогава беше известно само, че е живяла в „Лас Сиете Готас“, много беден квартал на Кулиакан, и че е родена от майка мексиканка и баща испанец. Знаеше се още, че е изоставила учението в първите класове и че е била продавачка в магазин за шапки на пазара „Буелна“, а после касиерка в обменно бюро на улица „Хуарес“. Докато един следобед, на Задушница — иронично предзнаменование — животът не я изправил на пътя на Раймундо Давила Пара, пилот на заплата в картела Хуарес, познат в онези среди като Гуеро 12 12 Гуеро (исп.) — русокос. — Б.пр. Давила, заради светлата коса, сините очи и вида си на гринго. Всичко това се знаеше повече от легендата, изтъкана около Тереса Мендоса, отколкото от точни данни, така че, за да осветля тази част от биографията й, заминах за столицата на щата Синалоа, на западното крайбрежие, срещу Калифорнийския залив, и се разходих из улиците и заведенията. Дори минах по същия път, или почти същия, който тя бе извървяла след телефонното обаждане и напускането на дома, в който беше живяла с Гуеро Давила. Така се оказах пред гнезденцето, обитавано от двамата в продължение на две години: удобна и тиха къщичка на два етажа, със заден двор, мирти и бугенвилии на вратата, разположена в югоизточната част на „Лас Кинтас“, квартал на наркотрафиканти средна класа, на които работите им вървят добре, но не толкова, че да си позволят луксозно имение в квартала за избраници „Чапултепек“. После вървях под кралските палми и мангови дървета. При пазара се спрях, за да погледам младите момичета. С мобилен телефон в едната ръка и калкулатор в другата, те сменяха валута насред улицата. Казано по друг начин, изпираха в мексиканско песо парите на шофьорите на спиращите до тях коли с техните пачки долари с мирис на първокласен хашиш от планината или на бял прах. В този град, където незаконното често беше обществен договор и начин на живот — една известна фраза гласи, че да работиш срещу закона е семейна традиция, — Тереса Мендоса е била за известно време едно от тези момичета, докато до нея не спрял един черен, мощен форд бронко. Раймундо Давила Пара спуснал тъмното стъкло на прозорчето и останал загледан в нея от шофьорското си място. От този миг животът й се променил завинаги.

Сега, с пресъхнала уста и страх в очите, тя вървеше по същия тротоар, по който всяка плочка й беше позната. Преценяваше момичетата, които разговаряха на групички или се разхождаха в очакване на клиенти покрай магазина за плодове „Ел Канарио“, поглеждаше недоверчиво към спирката на автобусите и трамваите за планината и към сергиите на пазара, край които пъплеше мравуняк от жени с кошници и мустакати мъже с шапки от палмови листа. От музикалния магазин след бижутерията на ъгъла до нея достигнаха мелодията и думите на „Вързопи от по едно кило“, пееха „Лос Динамикос“ или „Лос Тигрес“. От това разстояние не можеше да ги чува добре, но познаваше песента. Дявол да го вземе. Познаваше я прекалено добре, защото беше любимата на Гуеро. Кучият му син имаше навика да си я тананика, докато се бръснеше, на отворен прозорец, за да скандализира съседите, или тихичко й я пееше на ухото, когато се забавляваше да я дразни.

Гуеро, негоднико, помисли си отново тя и почти го изрече на глас, за да овладее давещото я ридание. После се озърна. Продължаваше да дебне за лице или присъствие, което да означава заплаха. Несъмнено щяха да изпратят някого, когото познава. Който би могъл да я разпознае. Затова надеждата й бе да го види преди той да е видял нея. Или те. Защото имаха навика да ходят по двама, за да си помагат. Също и за да се следят, в този бизнес никой няма пълно доверие на никого, дори на собствената си сянка. Да го разпознае достатъчно бързо, за да има време да забележи заплахата в погледа му. Или в усмивката му. Някой ще ти се усмихне, спомни си тя. И в следващия миг ще си мъртва. Ако имаш късмет, добави си на ум. С много голям късмет ще съм мъртва. В Синалоа, рече си тя, представяйки си пустинята и споменатата от Гуеро горелка, да имаш или да нямаш късмет е въпрос само на време, на събиране и изваждане. Колкото по-дълго умираш, толкова по-малко късмет имаш.