Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

Премина три пресечки, без да поглежда назад. Нямаше начин. Токовете й бяха прекалено високи и разбра, че ще си изкълчи глезена, ако се втурне да тича. Събу се, прибра обувките в сака и боса зави надясно на следващия ъгъл, за да излезе на улица „Хуарес“. Там се спря пред една закусвалня, за да провери дали не я следят. Не видя нищо обезпокоително, така че, за да си даде време да размисли и успокои туптенето на сърцето си, бутна вратата на заведението и седна на една маса в дъното, с гръб към стената и поглед към улицата. За да изследва Ситуацията , както присмехулно би казал Гуеро. Или поне да се опита. Влажната коса се спускаше пред лицето й, отмахна я само един път, после реши, че така е по-добре, за да го скрива малко. Сервираха й шейк от нопал 9 9 Вид кактус. — Б.пр. . Известно време не помръдна, неспособна на две поредни свързани мисли. После почувства желание да пуши и си даде сметка, че при лудото бягство бе забравила цигарите си. Помоли за една цигара жената на бара, прие огънчето от запалката й, докато се правеше, че не забелязва учудения й поглед, отправен към босите й крака. Остана безмълвна, пушеше и се опитваше да подреди мислите си. Сега, да. Димът в белите дробове й възвърна някакво спокойствие, достатъчно, за да анализира по-практично Ситуацията . Трябваше да стигне до другата, сигурната къща, преди койотите да я открият и тя самата да свърши без време като второстепенен герой в тия наркопесни 10 10 Така наречените Narcocorridas съставляват голяма част от съвременния песенен фолклор на Мексико. — Б.р. , които Гуеро си мечтаеше „Лос Тигрес“ и „Лос Туканес“ да създадат за него. Там бяха парите и документите. А без тях, колкото и да бягаше, никога никъде нямаше да стигне. Там беше и бележникът на Гуеро: телефони, адреси, контакти, нелегални писти в Южна Калифорния, Сонора, Чихуахуа и Коауила, приятели и неприятели. Не беше лесно да се разграничат едните от другите — в Колумбия, Гватемала, Хондурас, от едната и другата страна на река Браво: Ел Пасо, Хуарес, Сан Антонио. Бележника го изгаряш или го скриваш, беше й казал той. За твое добро дори не поглеждай вътре, хубавице. Дори не поглеждай. Само в краен случай, ако си съвсем отчаяна, го дай на дон Епифанио Варгас, размени го срещу живота си. Ясно ли е? Закълни ми се, че няма да отваряш бележника за нищо на света. Закълни се в Господа и Света Богородица. Ела тук. Закълни се в това, което държиш в ръцете си.

Не разполагаше с много време. Беше си забравила и часовника, но видя, че още не бе мръкнало. Улицата изглеждаше спокойна, обичайният трафик, случайни минувачи, наблизо нямаше никой. Остави десет песос на масата и се надигна бавно, стискайки сака. Не се осмели да погледне лицето си в огледалото на излизане. На ъгъла едно момче продаваше разхладителни напитки, цигари и вестници, поставени върху амбалажен картон, на който се четеше „Самсунг“. Купи кутия „Фарос“ и кибрит, погледна крадешком зад гърба си и продължи пътя си умишлено бавно. Ситуацията. Една паркирана кола, един полицай, един мъж, който метеше тротоара, я накараха да трепне. Мускулите на гърба я заболяха отново, усещаше горчив вкус в устата си. Токчетата пак я затрудняваха. Ако я видеше сега Гуеро, помисли си тя, щеше да й се изсмее. Наум го наруга за това. Къде е сега смехът ти, негоднико, след като я закъса така. Къде е надменността ти на истински мъжкар и голям смелчага. Като минаваше покрай една кръчма, долови мирис на препечено месо и горчивият вкус в устата й стана по-силен. Спря, влезе в един вход и повърна струя сок от нопал.

Познавах Кулиакан. Преди срещата с Тереса Мендоса вече бях ходил там, съвсем в началото, когато започвах да проучвам живота й и тя беше само смътно професионално предизвикателство под формата на няколко снимки и изрезки от вестници. Върнах се и по-късно, когато всичко свърши, и най-сетне разполагах с това, от което се нуждаех: факти, имена, места. Сега мога да го подредя без празнини, освен неизбежните или уместните. Ще кажа също, че всичко започна преди време, на един обяд с Рене Делгадо, директор на областния вестник „Реформа“. С Рене сме стари приятели от времето, когато като млади репортери живеехме в една стая в хотел „Интернасионал“ в Манагуа, по време на войната срещу Сомоса. Сега се виждаме при пътуванията ми до Мексико, за да споделим меланхолията, бръчките и белите си коси. Тогава, докато ядяхме ескамоле 11 11 Ядлива ларва на някои мравки. — Б.пр. и пилешки хапки в „Сан Анхел Ин“, той ми предложи тази работа.