Бранимир Събев - Хоро от гарвани

Напразно Пол Мъри си блъскал главата в хотел „Нощен бриз“ в града, напразно палел цигара от цигара и пиел кафе след кафе. Този път жертвата не била намерена в покрайнините на града, а в самия му център. Дървото, на която я открили, не било никак старо. Напразно се ровел в Интернет с лаптопа си — нищо не открил. Накрая си легнал да спи обезсърчен така, както никога досега. Сънят му бил неспокоен и изпълнен с кошмари. Сутринта станал рано, закусил в „Красивата Джил“ и тръгнал да се поразходи извън града, за да проясни мислите си. Тогава самият той се натъкнал на следващата жертва.

Вървейки в мъгливата утрин, той решил да направи една обиколка на местното езеро. Ала щом наближил езерото, хоро от гарвани привлякло погледа му.

— О, не — промълвил Мъри и се затичал натам.

Стигнал до дървото. Било кипарисът, за който юношата му казал в кафенето. Този път всичко съвпадало. Жертвата била обесена с краката нагоре, както първите две. Главата й била отрязана и се търкаляла под трупа. Шокираният федерален агент приседнал на един камък и постоял така известно време, за да събере мислите си. Тогава извадил мобилния и се обадил на ченгетата. Те пристигнали и „обработили“ престъплението. А той самият се прибрал в стаята си в „Нощен бриз“ и си налял солидна глътка уиски. Имал нужда от това. Сетне отново се привел над лаптопа си и се заровил във файловете на убийствата. Четири убийства. Четирима мъже. Всичките семейни, на възраст между тридесет и четиридесет и четири години. Какво още?

Изведнъж прозрението връхлетяло Пол като бурен вятър.

— Я чакай малко — гласно си казал той. И четирите жертви са преподаватели в Принстън. Как не съм се сетил…

Тогава друга мисъл пронизала мозъка му като нажежен ръжен. Спомнил си вечерта, когато разпитвал младежа в „Красивата Джил“. „Студент съм в Принстън, между другото“ — казал тогава той.

— Възможно ли е… — промълвил Мъри. „Дядо ми го е садил, когато е бил горе-долу на моята възраст“ — просветнала му друга реплика. Изведнъж агентът скочил. Сложил кобура с пистолета си, облякъл набързо палтото и взел шапката си. Изхвръкнал от хотела и хукнал към края на града, където се намирали гробищата.

А там, над стария бряст отново се реели гарвани. На дървото висяла мъртва петата жертва — незнаен асистент, също преподаващ в Принстън. Тялото горяло с буйни пламъци, а до него студентът, който разговарял с Пол в кафенето, размахвал факла и се мъчел да прогони гарваните.

— Къш! Махайте се, проклети птици! — крещял той и хвърлял камъни по тях. Те не му обръщали внимание и продължавали да кръжат и да надават своя влудяващ грак.

Федералният агент пристигнал тичешком и извадил пистолета си.

— Не мърдай! Арестуван си!

— О, мистър ФБР! Здрасти, как си? — попитал младежът и се ухилил, а зад усмивката му сякаш се спотайвал самият Сатана. — Най-накрая се сети кой стои зад всичко, а?

— Според закона…

— Майната му на закона! — изфучал юношата. — Къде беше законът, когато тези мръсни курвари отказваха да ме пуснат на изпитите, а в замяна ме чукаха, за да ми пишат тройка? Шибани педерасти! Но аз им го върнах…

— Сложи ръце на тила…

— Не ме учи какво да правя! — изкрещял студентът, ритнал към него полупразна туба с бензин и го заплашил с факлата. — Как пък се бяха събрали все такива в университета! Щом минеха покрай мен и нямаше никой наблизо, ме хващаха за задника и ми дрънкаха мръсотии. Кучи синове! Оня, дето го одрах и изкуфелия Илайджа го откри, веднъж ме вкара в един асансьор и го спря между етажите. Накара ме да му духам, и то три пъти подред! А онзи, дето ти го откри, му харесваше да го чукат и ме караше да го шибам. После ме налагаше с камшик. Срам ме беше да се появя на обществено място, не излизах с дни от квартирата… Щом погледнех в очите на състудентите си, виждах само презрение. Те знаеха. В университета трудно се скриват тайни. Как да събера смелост да поканя момиче на среща, как да изляза да се забавлявам с колегите си, как? Но всичко свърши. Ето го и последния, който мърсуваше с мен. Веднъж събра на купон у тях останалите педеруги, замъкна ме насила там и всичките ми се изредиха по няколко пъти. Сутринта не знаех на кой свят съм.

— Ще разкажеш това в съда — промълвил потресеният от излиянията Пол.

— Нищо няма да разкажа! — изхълцал младежът и захвърлил факлата настрани. — Няма да отида никъде. Оставете ме на мира. А ти се разкарай!

— Не.

— Тогава умри! — изревал с променен глас юношата и извадил нож от задния си джоб.