Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Сега е твой ред — уведомил го фантомът.

В отговор Роберто си затворил устата и бръкнал във вътрешния джоб на якето си. Извадил оттам пистолет и отпратил четиринадесет куршума в тялото на убиеца. Лицето на Паркър изразявало учудване и недоумение, когато парчетата желязо се забивали в плътта му. После рухнал по гръб до своята последна жертва и останал с отворени очи, вперени в тавана на склада.

Празният пистолет се изплъзнал от потните пръсти на Роберто и издрънчал на бетона. Колумбийският наркотрафикант се сринал на колене и останал така, зачуден защо съдбата си играе тъй гадно с живота на хората. Останал в това положение, докато пристигнали ченгетата и го отвели.

Ричи включи фенерчето и отново го насочи към брадичката си.

— Тогава вкарали Роберто в пандиза и той останал там до края на живота си. Но в тъмните кътчета на града продължава да се носи легендата за докера-фантом, който идва тихо и внезапно, за да умъртви жертвите си със своята кука. Много наркомани казват, че често са го виждали да се запътва бавно към тях, облечен целия в черно, а куката в дясната му ръка блестяла на уличните лампи… Но кой би повярвал на един надрусан наркоман? — завърши зловещия си разказ хлапето и намести очилата си.

От къщата се чу женски вик.

— Ричи, прибирай се! Стана късно!

Ричи се изправи.

— Това е мама. Сигурно гостите са си отишли вече. Трябва да си ходя.

Том също стана и излезе от палатката.

— И аз. И без това вече трябваше да съм в леглото. Утре нали ще минеш да ме викнеш за училище?

— Да, в осем и половина. Както винаги.

— Чао, Рич.

— Чао, Томи. И не забравяй, че фантомът дебне, ха-ха-ха…

Зловещият смях на Ричи догони Том и го накара да забърза ход. Той не спря да се озърта уплашено, докато не се прибра у дома.

Пълната луна кротко грееше над парка „Зовът на природата“ в Клатърбък, южен Охайо. Меката светлина нежно се процеждаше между листата на дърветата и чертаеше причудливи сенки по земята. Месец май беше в разгара си и нощта бе пропита с аромата на цъфналите цветя. Пролетта напомняше за себе си и за неустоимата сила на природата с птичите песни и шума на листата, предвестващ топлия вятър, който тихо се спускаше над долината, за да подскаже, че горещото лято няма да закъснее.

Големият парк беше често посещавано място от жителите на Клатърбък — малък провинциален град с население от десетина хиляди души. Паркът се намираше на около половин миля извън града и впечатляваше с огромните си стари дървета, големите тревни площи и цветни поляни. На посетителите беше позволено да се движат само пеша, а няколко градинари се грижеха за чистотата в парка и следяха храстите да са хубаво подрязани. Тук идваха млади семейства на пикник, влюбени се целуваха по пейките, стари хора бавно се придвижваха с бастуни, наслаждавайки се на природата и слънцето. Макар че беше забранено, вечер тук често идваха двойки — тийнейджъри с акне по лицата, застаряващи мъже с млади проститутки, понякога дори и хомосексуалисти. Прескачаха оградата или се промъкваха през тайни дупки в нея, за да се усамотят някъде и да правят любов. Вдлъбнатите пейки в парка, меката трева и закътаните места в храстите бяха доста удобно място за секс и там доскоро невинни момичета се разделяха с девствеността си, оставяйки кървави петна като доказателство за досегашната си непорочност. Затова някои на шега наричаха парка „Зовът на изгубената девственост“. Мъжете също оставяха следи под формата на използвани презервативи, които градинарите намираха рано сутрин и, ругаейки през зъби, ги изхвърляха в кошчетата за боклук. Въпреки това паркът не губеше нищо от доброто си име, нито пък хората преставаха да идват тук, за да се порадват на живота.

Тази вечер паркът беше почти пуст. Почти. На една закътана пейка под огромен кестен седяха момче и момиче и се целуваха. Целувката беше доста гореща — ръцете на момичето бяха обвити около врата на гаджето й, който с лявата си длан милваше косата й, а с дясната й мачкаше гърдите. Целувката стана още по-интимна — девойката мъркаше като коте, а момчето бръкна с две ръце под блузката й и напипа меките полукълба. Това развали всичко. Момичето прибра езика в собствената си уста и твърдо, почти грубо отблъсна младежа от себе си.

— Престани, Мъри! Недей!

— Но, Бевърли, какво толкова е станало…

— Не искам това.

— Но нали точно затова дойдохме тук?

— Не съм готова все още. Не настоявай.