Бранимир Събев - Хоро от гарвани

Сара работела като шивачка в малък цех. Работата й отнемала по дванадесет часа дневно. Дванадесет часа, в които се трудела безспир, за да спечели пари за изхранването на детето си, за сметките и за детегледачката, която бавела бебето, докато била на работа. А работата й била действително тежка, тъй като онези, които си гледали съвестно работата в цеха, били малко. Повечето се водели „стари“ работнички, които в работно време пушели, пиели кафета, клюкарствали и се присмивали на младите момичета, които правели само едно-единствено нещо, но то ги дразнело — работели. Така работата се прехвърляла на няколко момичета, в това число и Сара, които се трудели и заради своите „стари“ колежки. Повечето от тях закачали Сара, защото била млада, плаха и скромна, а сега и самотна майка. Нерядко се случвало дори да отблъсква непристойни предложения за интимна близост от свои собствени колежки.

Ала радостта, че е майка, прогонвала всичките й грижи. Когато кърмела детето си, когато го преобличала или просто го държала на ръце, а то размахвало ръчички и смешно издувало бузките си, тогава Сара усещала, че сърцето й сякаш ще литне. Тогава забравяла тревогите си и чувствала, че може да превъзмогне всичко, стига детето й да е до нея.

Но съдбата готвела нов удар за младата майка. Да, странно нещо е животът — злото идва винаги тогава, когато най-малко го очакваш и си най-малко подготвен да го посрещнеш. Може би по този начин съдбата изпитва хората, за да ги закали и да ги направи годни да се борят с живота. А може би просто иска да се подиграе с тях, да им напомни, че не са вездесъщи. Кой може да знае? Веднъж малкият Джим тежко се разболял. Уплашена, Сара веднага хукнала по болници и доктори. Но различните лекари поставяли различни диагнози, изписвали различни скъпи лекарства за лечение на детето й, а всъщност никой не можел да даде точно определение за болестта на бебето. Сара била вече не просто уплашена — тя била ужасена и объркана. Детето продължавало да боледува въпреки грижите и леченията. И в една мъглива декемврийска утрин душата на малкия Джим напуснала тялото му, за да отиде в един по-добър свят. Сара не можела да повярва, че това се е случило. От няколко дни не си дояждала, не си доспивала, само се измъчвала от тревоги и притеснения, тичала по клиники — била капнала от умора. Смъртта на детето й дошла в повече на изтерзаната й душа и Сара полудяла. Този ден не отишла на работа, а се облякла в прости дрехи, повила трупчето на детето си излязла с него навън. Цял ден обикаляла безцелно навън и седяла по пейките, люлеейки мъртвото си дете. Настанало привечер и задухал пронизващ вятър, който карал дори добре облечените хора да бързат към домовете си. Но Сара не обръщала внимание на хората около себе си, които я гледали с почуда, не обръщала внимание на вятъра и студа, нито на снега, скърцащ под протритите й обувки. Изморените й крака я извели в гората извън града, която навявала страх с голите черни дървета, стърчащи сред белия сняг и с грачещите гарвани, накацали по клоните. Изтерзаната жена бавно се движела из девствения сняг, препъвайки се в корени и замръзнали буци пръст, ала продължавала да върви напред. Спряла пред голям дъб и нежно положила тялото на детето си в неговите корени.

— Да го пазиш — нежно прошепнала тя. Вече била изгубила безвъзвратно разсъдък и не била на себе си — не съзнавала нито какво върши, нито какво говори. Наместила телцето в една дупка и сложила отгоре голям камък, който дори силен мъж едва би помръднал, но Сара го вдигнала и го донесла, сякаш бил пухена възглавница. След това се запътила с препъване към малкия поток в самата среда на гората. Едно паднало дърво между двата бряга служело за мост. Полудялата жена с мъка се придвижила по заледената кора, изправила се в цял ръст върху дънера и погледнала под себе си. Там бил потокът, който заобикалял града и където лятно време хлапетата идвали да се къпят, а татковците им — да ловят риба. Сега над водата тегнел леден покров. Сара затворила очи и протегнала ръце встрани като птица, която се готви да полети. После се отпуснала и паднала в потока. Ледът се строшил и студената вода приела жертвата на тялото.

Но и на онзи свят жената не намерила покой. Самоубийството й не я избавило от тъгата и болката, не премахнало мъката й. Духът й витаел между двата свята — този на живите и този на мъртвите. Немалко хора започнали да разправят странни неща — за жена в бяло, която скита нощем из гората, а плачът й отеква между дърветата. Отначало никой не повярвал на разказвачите, които били предимно бездомници, пияници, наркомани и хлапета, шляещи се из гората по всяко време на денонощието. Но случаите на хора, зърнали бялото привидение или дочули неговия плач, зачестили и в града нарекли призрака Плачещата от Касъл Каунти. Изминали години и тя станала част от местния фолклор.