Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

Най-после изкачи и останалите стълби и стигна задъхан до банята. Някога можеше да тича нагоре и надолу след Дан и Луси без никакъв проблем. Но сега вършеше всичко бавно. Коленете му проскърцваха и беше сигурен, че се съсухря. Някога черната му коса сега беше гълъбовобяла (макар и все още толкова гъста, че беше трудно да я сресва), а закръгленият връх на носа му сякаш ставаше все по-червен. Трудно му беше да си спомни кога беше престанал да е млад и бе станал стар.

Спомни си думите на дъщеря си Луси, когато последно бяха говорили преди няколко седмици. „Хубаво е да разчистиш, тате. Ще се почувстваш по-добре, когато вещите на мама вече няма да са там. Ще можеш да продължиш напред.“ Дан понякога му звънеше от Австралия, където живееше с жена си и двете си деца. Той не беше толкова тактичен. „Просто изхвърли всичко, тате. Не превръщай къщата в музей.“

Да продължи напред? И накъде, по дяволите? Беше на шестдесет и девет, а не тийнейджър, който можеше да учи в университет или да пътува една година.

— Да продължа напред — въздъхна той, докато влизаше в спалнята, тътрейки крака.

Протегна бавно ръка и отвори огледалните врати на гардероба.

Кафяво, черно и сиво. Изправи се пред цял ред от дрехи с цвета на пръст. Странно, не си спомняше Мириам да се беше обличала толкова еднообразно. Внезапно образът ѝ се появи в главата му. Беше млада и въртеше Дан като самолет, хванала го за едната му ръка и единия крак. Носеше рокля без ръкави — синя на бели точки, и бяло шалче. Беше отметнала глава назад и се смееше, а устните ѝ го канеха и той да се включи. Но образът изчезна така бързо, както се бе появил. Последните му спомени за нея бяха в същия цвят като дрехите в гардероба. Сиви. Тя имаше коса с цвета на алуминий, оформена като шапка за плуване. Беше повехнала като онзи лук.

Беше боледувала няколко седмици. Отначало беше инфекция в гърдите, нещо, което се случваше всяка година и я поваляше на легло за две седмици, докато се лекуваше с антибиотици. Но този път инфекцията се превърна в пневмония. Лекарят препоръча по-дълга почивка на легло и жена му, която никога не създаваше проблеми, се бе подчинила.

Артър я бе намерил в леглото ѝ, с широко отворени очи и безжизнена. Отначало помисли, че гледа птиците на дърветата, но когато я разтърси за ръката, тя не реагира.

Половината от гардероба ѝ беше пълен с жилетки. Те висяха безформени, а ръкавите им се клатеха сякаш са ги носили горили и след това отново са ги закачили. Тук бяха и полите ѝ — тъмносини, сиви, бежови, дълги до средата на прасеца. Усещаше парфюма ѝ, нещо с рози и момини сълзи, и от този аромат му се прииска да зарови нос на тила ѝ, само още веднъж, моля те, Господи . Често бе пожелавал това да е просто един лош сън и тя да седи долу и да решава кръстословицата от Уомънс Уикли или да пише писмо до някой от приятелите, с които се бяха запознали по време на ваканциите си.

Артър си позволи да седне на леглото и да потъне в самосъжаление за няколко минути, а след това бързо разви две торби и ги разтърси, за да се отворят. Трябваше да направи това. Едната торба беше за благотворителния магазин, а другата за неща, които са за изхвърляне. Той взе дрехи с двете си ръце и ги набута в торбата за магазина. Пантофите на Мириам — износени и с дупка на единия пръст — отидоха в торбата за боклука. Работеше бързо и мълчаливо, без да спира, не позволявайки на чувствата да му попречат. Беше вече свършил наполовина, когато един чифт стари сиви обувки с връзки отиде в чувала за боклука, последван от още един чифт, почти същия като него. Издърпа една голяма кутия за обувки и извади от нея чифт практични, подплатени с кожа кафяви велурени ботуши.

Спомняйки си една от историите на Бернадет за чифт ботуши, които купила на битпазара и намерила в тях лотариен билет (който не печелел), Артър автоматично мушна ръка в единия ботуш (празен), а след това и в другия. Учуди се, когато с върха на пръстите си докосна нещо твърдо. Странно. Хвана предмета с пръсти и го издърпа.

Откри, че държи кутийка с формата на сърце. Беше облицована с грапава аленочервена кожа и заключена с миниатюрно златно катинарче. Имаше нещо в този цвят, което го притесняваше. Кутийката изглеждаше скъпа, ексцентрична. Може би подарък от Луси? Не, със сигурност щеше да я помни. А той самият никога не би купил нещо такова за жена си. Тя обичаше простички или полезни неща като сребърни обици с кръгли топчета или кухненски ръкавици. През целия си брак бяха имали проблеми с парите, бяха пестили и отделяли средства за черни дни. А когато най-накрая бяха похарчили голяма сума за кухнята и банята, Мириам им се бе радвала за кратко. Не, тя не би купила тази кутия.