Альберто Моравиа - Чочарка

Когато се върнах вкъщи, казах на Розета:

— Ако не се махнем оттук навреме, ще умрем от глад.

Тя се разплака и ми каза:

— Мамо, много ме е страх…

Стана ми криво, защото дотогава Розета никога не беше казвала нищо, не беше се оплаквала, дори със спокойното си държание неведнъж ми бе вдъхвала кураж.

Казах й:

— Глупачко, защо те е страх?

— Казват, че щели да дойдат със самолети и щели да избият всички ни — отвърна тя, — казват, че имали план: най-напред щели да разрушат железопътните линии и влаковете и после, когато Рим остане откъснат и хората няма да имат какво да ядат, нито ще могат да избягат из селата, щели да избият всички ни с бомбардировки. О, мамо, много ме е страх… И Джино цял месец вече не ми е писал и не знам нищо за него…

Помъчих се да я ободря, като й повторих все същите неща, които сама знаех, че не са верни: че в Рим е папата, че германците скоро ще спечелят войната, че няма причини да се страхуваме. Но тя хълцаше силно и накрая трябваше да я прегърна и да я люлея, както когато беше на две годинки. Докато я милвах, тя не преставаше да хълца и повтаряше:

— Много ме е страх, мамо.

А аз си мислех, че тя наистина не прилича на мене, защото аз не се страхувах от нищо и от никого. Впрочем Розета нямаше и физическа прилика с мене. Лицето й беше като на овчица — с големи очи и благ, почти затрогващ поглед, а устата й беше хубава и месеста, но издадена над малката подвита брадичка, също както у овцете. Косите й напомняха вълната на агънцата — тъмноруси, много гъсти и къдрави. Кожата й беше бяла, нежна, обсипана с лунички, докато моята е мургава, сякаш обгорена от слънцето, а косите ми са черни.

Най-после, за да я успокоя, й казах:

— Всички разправят, че пристигането на англичаните е въпрос на дни. А като дойдат, няма вече да има глад… а знаеш ли какво ще направим ние тогава? Ще отидем у дядо ти на село и там ще дочакаме края на войната. Те имат храна, имат фасул, яйца, прасета. И после на село винаги се намира нещо за ядене.

— Ами къщата? — запита тя.

— Дете мое — отвърнах й аз, — и затова съм помислила… ще я дадем под наем на Джовани, но само колкото да се каже… когато се завърнем, той ще ни я предаде такава, каквато му я оставим… а бакалницата ще я затворя. И без това е празна и за дълго време още, изглежда, не ще има какво да продаваме.

Трябва да се знае, че този Джовани беше търговец на дърва и въглища, приятел на мъжа ми. Снажен и пълен мъжага, плешив, с червено лице, четинести мустаци и благ поглед. Докато мъжът ми беше жив, той често се събираше с него вечер в кръчмата с други търговци от квартала. Дрехите му винаги бяха широки и занемарени. Ходеше със загаснала, стисната между зъбите цигара. Винаги го виждах с бележник и молив в ръка, все правеше сметки и си вземаше бележки. Обноските, както и погледът му, бяха приятни, сърдечни, приятелски и като ме видеше по времето, когато Розета беше малка, винаги ме питаше:

— Как е куклата? Какво прави куклата?

Ще кажа нещо, в което обаче не съм толкова сигурна, защото, когато някои неща се случат, по-късно човек започва да се съмнява дали изобщо са станали или не, особено когато човекът който ги е извършил, както беше в случая, не споменава нищо вече за тях и се държи така, сякаш те никога не са ставали. И тъй, когато мъжът ми беше още жив, Джовани дойде един ден у нас, не си спомням под какъв предлог, и седна в кухнята, където готвех. Започна да говори за това, за онова. По едно време заговори за мъжа ми. Мислех, че са приятели, и можете да си представите колко се изненадах, когато неочаквано ме запита:

— Я ми кажи, Чезира, за какво ти е тая мърша?

Той каза точно така: „мърша“, и аз почти не повярвах на ушите си и се обърнах да го погледна. Седеше си кротък, спокоен, със загаснала цигара в ъгъла на устата си. После добави:

— Пък и краката му не го държат и скоро ще умре… после, влачи се с уличници и някой път ще ти лепне някоя срамна болест.

— Че кой му обръща внимание на мъжа ми? — отвърнах аз. — Когато вечер се прибере вкъщи и се мушни в леглото, аз му обръщам гръб и — лека нощ!

Тогава Джовани ми каза или вече ми се струва, че ми е казал:

— Но ти си още млада, какво, да не смяташ да ставаш калугерка? Млада си и имаш нужда от мъж, който да те обича.

Аз му отвърнах:

— А тебе какво те интересува това? Аз нямам нужда от мъж, пък и да имах, ти какво се месиш?

При тези мои думи той стана, така поне ми се струва, че си спомням, доближи се до мен, хвана брадичката ми и рече: