Альберто Моравиа: Чочарка

Търговията наистина вървеше, въпреки затруднението с купоните, и Розета и аз по цял ден не изпускахме ножиците от ръцете си, сякаш бяхме шивачки, а не бакалки. Търговията вървеше добре, защото умеех и винаги успявах да икономисам нещо от размерването, а и нали бе купонно време, занимавах се и малко с черна борса. От време на време затваряхме магазина и двете с Розета отивахме на село или в някое по-близко място. Тръгвахме с два празни плетени куфара и ги връщахме пълни с продукти. Носехме от всичко по малко — брашно, шунка, яйца, картофи. С полицаите от продоволствието се бях разбрала, защото и те гладуваха. По този начин стоката, която продавах изпод тезгяха, беше повече от редовната. Ала един ден някакъв от полицията си втълпил, че може да ме изнудва. Дойде и ми каза, че ако не му се отдам, ще ме издаде.

— Добре… — отвърнах му аз съвсем спокойно — намини по-късно у дома.

Той се изчерви, сякаш го ударих, и си отиде, без да продума дума. Но в уречения час дойде. Поканих го да влезе в кухнята, отворих едно чекмедже, взех един нож, насочих го изведнъж към гърлото му и му казах:

— Можеш да ме предадеш, но преди това ще те заколя…

Той се изплаши и каза бързо, че съм луда и че само се пошегувал. След това добави:

— Че ти не си ли като другите жени? Не ти ли харесват мъжете?

— Тия работи — отвърнах му аз — иди ги разправяй на другите… аз съм вдовица, имам си магазин и мисля само за него… и добре запомни — за мене любовта не съществува!

Той не повярва изведнъж и продължи дълго време да ме задиря, но вече по-прилично.

А бях казала самата истина. След раждането на Розета, а може би и по-рано, любовта не ме интересуваше. Такава съм си — не мога да понасям някой да ме пипа и ако родителите на времето не се бяха погрижили да ме омъжат, и до ден-днешен щях да си остана такава, каквато ме е родила майка ми. Но като ме погледне човек, няма да повярва, защото мъжете ме харесват. Макар че съм малко нисичка, и понапълнях с годините, лицето ми е гладко, без нито една бръчка, очите черни, а зъбите бели. По онова време, когато, както вече казах, бях най-щастлива, кандидатите ми за женитба нямаха брой. Но аз знаех, че ги привличаха бакалницата и апартаментът, дори и ония, които твърдяха, че наистина ме обичат. Може би не съзнаваха, че ги теглеха повече бакалницата и апартаментът и се самозалъгваха, но аз съдех по себе си и си мислех: „Аз бих дала всеки мъж за апартамента и магазина… защо пък те да са различни от мене? Всички сме от едно тесто.“ Да бяха, не казвам богати, но поне заможни, а то — всички изпаднали, та от километър се виждаше, че имат нужда да се наредят.

Имаше един неаполитанец, агент от обществената безопасност, който повече от другите се преструваше, че страда за мене и гледаше да ме спечели с ласкателства, като ме обсипваше с комплименти и се обръщаше към мене по неаполитански, наричайки ме „дона Чезира“. Но аз направо му рекох:

— Я ми кажи ти, ако нямах бакалницата и апартамента, щеше ли да ми разправяш тия работи?

Той поне беше искрен. Засмя се и ми каза:

— Добре, но апартамента и бакалницата ги имаш.

Но той беше искрен, защото го бях лишила от всяка надежда.

През това време войната продължаваше, но аз не се интересувах от нея и когато по радиото след канцонерите започнаха да четат бюлетина, казвах на Розета:

— Спри, спри това радио… тия убийци; тия копелета, нека си се трепят, колкото си искат, не искам да ги слушам. Тяхната война не ме интересува. Започнаха я, без да питат бедните хора, които пращат да воюват, затова пък ние, бедните хора, нямаме правото да се интересуваме от нея.

Но трябва да призная, от друга страна, че от войната имах полза. Колкото повече търгувах на черна борса с надути цени, толкова по-малко стоки продавах на цени, нормирани от правителството.

Когато започнаха да бомбардират Неапол и другите градове, хората идваха да ми кажат:

— Да бягаме, че тук всички ще ни избият.

— В Рим — отвръщах им аз — няма да дойдат, защото в Рим е папата… и после, ако замина, кой ще се грижи за бакалницата?

Родителите ми от село също ми писаха да идем при тях, но аз отказах. Двете с Розета все по-често обхождахме селата с куфарите си и донасяхме в Рим всичко, което намирахме. Селата бяха пълни с продукти, но селяните не ги продаваха на държавата, защото държавата плащаше малко, и чакаха нас, черноборсаджиите, които плащахме на пазарни цени.

Колко много стока! Освен в куфарите я слагахме и върху себе си. Спомням си, че веднъж се върнах в Рим с няколко килограма наденици, така увити около кръста ми под роклята, че имах вид на бременна. Розета пък беше скрила яйца в елечето си и когато ги извади, те бяха топли като току-що снесени. Но тези наши пътувания бяха дълги и опасни.