Альберто Моравиа - Чочарка

Веднъж някъде към Фрозиноне един самолет започна да обстрелва с картечници влака, с който пътувахме, и той спря сред полето. Накарах Розета да слезе и да се скрие в рова. Но аз не слязох, защото куфарите ми бяха пълни, а някои от пътниците в купето не ми вдъхваха доверие и можеха да ги задигнат. И тъй, легнах на пода и покрих тялото и главата си с възглавниците от седалките, а Розета слезе с другите и се скри в рова.

След първото обстрелване самолетът направи кръг в небето и ни нападна отново. Този път летеше с ужасен грохот над самия влак и го обсипа като градушка с поток от картечни куршуми. След това се отдалечи и над полето настъпи отново тишина. Всички пътници се завърнаха в купето и влакът отново потегли. Тогава някой показа куршумите. Бяха големи колкото човешки пръст. Едни от пътниците твърдяха, че били американски, други — немски. А аз казах на Розета:

— На тебе ти трябват чеиз и зестра. Както войниците се връщат от фронта, макар че през цялото лято стрелят по тях и гледат да ги изтрепят, тъй и ние ще се връщаме живи и здрави от тия излети…

В такива случаи Розета или не отвръщаше нищо, или казваше, че ще ме следва навсякъде, където отида. Тя имаше благ характер, различен от моя, и господ знае — ако на земята имаше един ангел, то беше не друг, а тя.

Винаги й повтарях:

— Моля се на бога войната да продължи още някоя и друга година… тогава не само ще имаш зестра, но ще станеш и богата.

Но тя или не ми отговаряше, или въздъхваше. Накрая узнах, че има любим, който заминал на фронта, и през цялото време се страхуваше да не го убият. Пишеха си, той беше от Югославия. Разпитах и научих, че бил добър момък от Понтекорво. Родителите му имали малко земя, той следвал за счетоводител, после поради това, че го мобилизирали, прекъснал учението, ала смятал да продължи, щом свърши войната.

Тогава казах на Розета:

— Важното е да се върне от фронта. За останалото аз имам грижата.

Розета се хвърли на врата ми щастлива. Наистина, тогава можех спокойно да кажа: „Аз имам грижата“, защото имах бакалницата, апартамента и скътани пари. А войните, то се знае, рано или късно, свършват и всичко си идва на мястото.

Розета ми прочете последното писмо от годеника си. Спомням си най-вече една негова мисъл: „Тук животът ни е много тежък. Тези славяни не искат да ни се подчиняват и винаги сме под тревога.“

Не знаех нищо за Югославия, но все пак казах на Розета:

— Но какво търсим в тая страна? Не можехме ли да си стоим у нас? Ония там не искат да ни се подчиняват и са прави, казвам ти го…

През 1943 година направих една добра сделка. Трябваше да пренеса от Сермонета в Рим десетина свински бута. Успях да се уговоря с един шофьор на камион, който пренасяше цимент за Рим. Той скри бутовете под торбите цимент, бутовете пристигнаха благополучно и аз спечелих доста, защото ги търсеха. Може би тая сделка ми попречи да си дам сметка за това, което ставаше. Когато се завърнах от Сермонета, ми казаха, че Мусолини бил избягал и че войната наистина щяла да свърши скоро.

— Мен не ме интересува нито Мусолини, нито Бадолио, нито който и да е друг — отвърнах аз, — стига да върви търговията.

Впрочем Мусолини никога не ме е интересувал. Той ми беше противен с ония негови очища и с нахалната си уста, която никога не млъкваше. Винаги съм си мислела, че работите му тръгнаха назад от деня, в който се залови с оная Петачи, защото знае се, че любовта взема ума на възрастните мъже, а Мусолини беше станал вече дядо, когато започна връзката си с това момиче.

Единствената полза от оная нощ на неговото бягство — двадесет и пети юли, беше, че народът разби склада на интендантството на улица Гарибалди и аз заедно с всички останали отидох там и си занесох на глава цяла пита кашкавал. Там имаше всичко, каквото бог дал, и народът го разграби. Един мой съсед откара у дома са на количката кахлената печка от кабинета на началника на интендантството.

Същото лято извърших много сделки, защото хората се страхуваха, трупаха продукти вкъщи и на все им се струваха малко. В зимниците и в долапите продуктите бяха повече, отколкото в магазините.

Спомням си, че един ден занесох един бут на една госпожа около улица Венето. Живееше в хубава, голяма къща. Отвори ми слуга в ливрея. Бута носех все в същия плетен куфар. В преддверието ме посрещна самата хубава напарфюмирана господарка. Имаше по себе си толкова накити, че приличаше на мадона. От благодарност госпожата едва ли не ме прегърна: