Альберто Моравиа - Чочарка

— Мила… о, мила, заповядайте тук, заповядайте… елате, елате.

Последвах я в коридора. Тогава тя отвори вратата на един килер и там видях повече продукти, отколкото можеха да се намерят по това време в деликатесен магазин. Килерът беше помещение без прозорци, с много етажерки по стените. Върху тях бяха наредени много кутии от по един килограм със сардели, други фини консерви, американски и английски, много пакети макарони, чували с брашно и боб, буркани с конфитюр, салам и най-малко десет бута.

— Госпожо, вие тук имате храна за десет години — казах й аз. А тя отвърна:

— Нищо не се знае.

Сложих бута до другите и съпругът й ми плати веднага. Докато вадеше парите от портфейла си, ръцете му трепереха от радост и току повтаряше:

— Щом намерите нещо хубаво, спомнете си за нас… Готови сме да ви платим с двадесет и дори тридесет процента повече от другите…

Изобщо всички търсеха хранителни продукти и плащаха, без да оспорват цената. Аз не помислих да се запася, защото бях свикнала да считам парите като най-ценното нещо, макар че пари не се ядат, и когато настъпи оскъдица, нямах съвсем нищо. Рафтовете в магазина ми бяха празни. Останали ми бяха само няколко пакета макарони и фиде и няколко кутии сардела от лошото качество. Пари наистина имах и не ги държах вече в банката, а вкъщи, от предпазливост, защото казваха, че държавата щяла да затвори банките и да посегне на спестяванията на бедните хора. Но сега вече никой не искаше пари, а от друга страна, след като ги бях натрупала от черна борса, свидеха ми се да ги харча на черна борса, и то вече по цени, които стигаха астрономически цифри.

През това време се върнаха германците и фашистите. Една сутрин, като прекосявах Пиаца Колона, видях черното фашистко знаме отново да виси на балкона на двореца на Мусолини. Площадът беше почернял от въоръжени до зъби черноризци. Ония, които го бяха пропъдили през нощта на 25 юли, сега се криеха като мишки, когато усетят, че идва котка. Казах на Розета:

— Дано сега спечелят войната скоро, та да можем да се храним пак като хората.

Беше вече месец септември. Една сутрин ми казаха, че на улица Дела Вите щели да раздават яйца. Отидох. Там действително имаше два камиона, пълни с яйца, но никой нищо не раздаваше, а един германец по къси гащета и риза, с автоматична пушка през рамо, надзираваше разтоварването на яйцата.

Наоколо се бяха насъбрали хора и следяха разтоварването, без да продумват, ала очите им бяха изскочили навън като очи на гладници, каквито и бяха. Германецът, сложил ръка на автомата, явно се страхуваше да не го нападнат, защото непрекъснато се въртеше наоколо и подскачаше настрани като жаба край блато. Беше млад, пълен, бял, зачервен от слънцето, с обгаряния по бедрата и ръцете като след прекаран на морето ден. Като видяха, че не раздават яйцата, хората започнаха да негодуват — отначало тихо, после все по-високо. Германецът, на който му личеше от километър, че се страхува, вдигна пушката си, насочи я към тълпата и извика:

— Махайте се! Махайте се, махайте се!

Тогава ми причерня, защото не бях сложила залък в устата си цяла заран и бях гладна, и му извиках:

— Ти ни дай яйца и ще си идем!

Той повтори:

— Махайте се, махайте се! — и насочи пушката към мене.

Доближих ръка до устата си, за да му покажа, че съм гладна, но той не ме разбра, тутакси опря дулото на автомата до стомаха ми и започна да ме блъска назад толкова силно, че ми призля. Тогава се разгневих и изкрещях:

— Лошо сторихте, че изпъдихте Мусолини… с него ни беше по-добре… откакто сте тук, гладуваме…

Не зная защо при тия мои думи хората започнаха да се смеят и мнозина ми извикаха: „Селячка!“, точно както ми викаше мъжът ми. А един ми каза:

— В Сгургола не четете ли вестници?

— Аз съм от Валекорса, а не от Сгургола — отвърнах му ядно, — и освен това не те познавам и не говоря на тебе.

Но хората наоколо продължиха да се смеят, а също и германецът, аха-аха, да се засмее. А през това време разтоварваха яйцата, бели и хубави, в открити каси и ги внасяха в склада.

Тогава извиках:

— Хей, ти, педераст, искаме яйца, разбра ли, искаме яйца…

От тълпата излезе един полицай и ми заповяда:

— Хайде, махай се оттук, по-добре ще бъде…

— Ти днес ял ли си? — го попитах аз. — Аз не съм.

Тогава той ми удари един плесник и ме блъсна така, че се озовах отново сред тълпата. Честна дума, бях готова да го убия и се защитих, като му наговорих всичко, което мислех, но околните започнаха да ме бутат, за да се отдалеча. Най-сетне трябваше да си отида и в суматохата дори са загубих кърпата.