Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Когато ще си повтарял в течение на хиляди години «аз… аз… аз…», какво ще науча за твоите дела? В какво са се превърнали чрез теб именията, скъпоценните камъни и запасите от злато? Въобще не мисли, че се измъчвам срещу ледника в името на блатата. Няма да тръгна да упреквам семчицата за ненаситния й грабеж. Тя е само фермент, който забравя за себе си, и дървото, което освобождава, ограбва самата нея. Ти си грабил, ала кой, ведно с теб, ограбва теб?

Хубава беше тази царица от далечно царство. И диамантите, добити с пот от народа й, ставаха диаманти на царица. И разбойниците и скитниците от нейните земи, когато слизаха на чуждите брегове, се присмиваха на тамошните скитници и разбойници: «Вашата царица, казваха те, не е обсипана с диаманти! Нашата сияе с лунен и звезден блясък…» Но ето че твоите бисери, твоите диаманти и твоите имения се свързват у теб, без да възхваляват нищо освен обемистите форми на един увиснал корем. От тези разпръснати материали ти изграждаш един храм, който е просташки и не извисява материалите. Ти си възел на тяхното многообразие и този възел им вреди. Бисерът, който краси пръста ти, е по-малко красив, отколкото обикновено обещание на морето. Аз ще разкъсам този възел, който ме възмущава и ще направя от твоята постройка постелка и тор за други дървета. А с теб какво да правя? Какво да правя със семката на дърво, чрез която земята погрознява както плътта през гнойника?“

Все пак желаех висшата справедливост, на която служех, да не се смесва с някаква хилава справедливост. „Случайността на една долна постъпка, казвах си, е свързала едно съкровище, което, ако се раздели на части, не би представлявало нищо. То извисява оня, който го притежава, но е важно притежателят му да извисява съкровището. Аз бих могъл да го разделя на части, да го разпределя и превърна в хляб за народа, но хората от моя народ, тъй като са многобройни, малко ще бъдат извисени от това еднодневно увеличение на храната. Веднъж изграденото дърво е красиво, искам да направя от него мачта на кораб, а не да го разпределя на цепеници между всички за един час топлина. Защото малко ще ги извиси един час топлина. Ала всецяло ще разхубави всички един пуснат в морето кораб.

Искам да изтръгна от това съкровище образ, който би могъл да зарадва сърцата. Искам да върна на хората вкуса на чудото, защото е добре ловците на бисери, които живеят в бедност — тъй трудно е да бъдат различени бисерите от морското дъно, — да вярват във вълшебната перла. По-богати са те с една перла, намерена веднъж годишно от един-единствен човек, която променя съдбата му, отколкото от незначителното количество допълнителна храна, което се дължи на равната подялба на всички морски бисери, защото само тази, която е единствена, разхубавява за всички дъното на моретата.“

И тъй аз търсех в моята висша справедливост достойна употреба на отнетите богатства, понеже не се произнасям в полза на камъните против храма. Не представляваше интерес да се превръща ледникът в блато, да се разпилява храмът в разнородни материали или да се подхвърля съкровището на разграбване. Тъй като единственото ограбване, което почитам, е ограбването на земята от семчицата, която ограбва също и самата себе си, защото умира в името на дървото. Маловажно бе за мен да обогатявам всеки един по малко според положението му, давайки в добавка още един накит на куртизанката, една крина жито на орача, една коза на пастира, една златна монета на скъперника. Защото тогава те са станали незначително по-богати. Важното беше да спася единството на съкровището, за да разпръсва сияние над всички, както е с неделимия бисер. Тъй като става така, че когато създаваш един бог, ти го даваш на всеки, изцяло, без да го смаляваш.

Ето че се събужда жаждата ти за справедливост:

„Бедни са, казваш, орачът и пастирът. С какво право би ги лишил от дължимото им в името на едно предимство, което те въобще не желаят или на някакъв незнаен за тях бог? Аз искам да разполагам с плода на моя труд. Ще храня с него, ако пожелая, певците. Ще спестявам, ако пожелая, за празника. Но ако аз отказвам, с какво право ще градиш твоето светилище върху моята пот?“

Напразна е, ще ти кажа, временната ти справедливост, защото е само от един етаж. И трябва да се избира. Материалите променят значението си, преминавайки от един етаж на друг. Ти не питаш земята дали желае да ражда жито. Тя въобще няма понятие от жито. Тя е просто земя. Ти не желаеш това, за което още нямаш понятие. Тази жена ти е безразлична. Не желаеш да я обичаш, въпреки че ако тази любов гореше в теб, би създала може би щастието ти.