Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Ако поискам в такъв момент да те спася от смъртта, достатъчно е да открия за теб една духовна родина, където твоята любима съществува сякаш като запас, за да те приеме. Ето че тогава ти продължаваш да живееш, защото търпението ти е безпределно. Домът, от който произхождаш, ти служи в твоята пустиня, макар и отдалечен. И любимата ти служи, макар и отдалечена, макар и спяща.

Ала ти не можеш да понесеш да се разкъса един възел и да разпилее нещата, които е свързвал, като насипни материали. И умираш, когато умрат твоите богове. Защото живееш от тях. И можеш да живееш само от това, от което можеш да умреш.

Ако те пробудя за някое вълнуващо чувство, ти ще го пренасяш от поколение в поколение. Ще научиш децата си да разчитат този образ в нещата, както имението се разчита в материалите на имението, което единствено можеш да обичаш.

Защото ти не би могъл да умреш за материалите. Те са тези, които са задължени не към теб — понеже си само път и преход, — а към имението. И ти ги подчиняваш на него. Ала щом едно имение е завършено, тогава ще дадеш живота си, за да запазиш целостта му.

Ще дадеш живота си за смисъла на книгата, а не за мастилото или хартията.

Защото ти си възел от отношения и твоята идентичност съвсем не се крепи върху това лице, тази плът, тази собственост, тази усмивка, а върху конструкция, която е била изградена чрез теб, върху появило се определено лице, което е едно с теб и ти създава устои. Неговото единство се осъществява чрез тебе, ала ти си едно с него в замяна.

Рядко можеш да говориш за това: няма думи да го предадеш другиму. Както е с твоята любима. Ако ми кажеш името й, тези срички нямат силата да пренесат в мен любовта. Имам нужда да ми я покажеш. Което е от царството на действията. Не на думите.

Но ти познаваш кедъра. И ако кажа „кедър“, аз пренасям в теб неговата величественост. Защото си бил пробуден за кедъра, който освен ствол е клони, корени и листа.

Не познавам друг начин да създавам любовта, освен да ти наложа да се пожертвуваш за любовта. Но те получават дажбата си от яслата, какви са техните богове?

Ти твърдиш, че ги издигаш, като ги охранваш с подаръци, ала те умират от тях. Можеш да живееш само от това, което преобразяваш и от което по малко всеки ден — понеже се заменяш за него — умираш.

Добре го знаят моите старици, които си вадят очите с бродиране. Казваш им да запазят очите си. И очите вече не им служат за нищо. Ти си опустошил тяхната замяна.

А тези, за които твърдиш, че насищащ, за какво се заменят те?

Можеш да създадеш жаждата за притежание, но притежанието съвсем не е замяна. Можеш да създадеш жаждата за трупане на бродирани тъкани. Ала създаваш единствено душа на склад. Как ще създадеш жаждата да си вадят очите с бродиране? Защото само тя е жажда за истински живот.

В мълчанието на моята обич аз дълго съм наблюдавал своите градинари и своите предачки на вълна. Забелязал съм, че малко им беше дадено, а много беше изисквано от тях.

Сякаш на тях се крепяха съдбините на света.

Искам всеки часовой да е отговорен за цялата империя. Също и оня, който се бори с гъсениците на прага на градината. И старицата, която шие сърмения епитрахил, може би разпръсква само слаба светлина, но тя украсява своя Бог, и от това тоя Бог е станал по-хубав, отколкото предишната вечер, излъчващ на свой ред сияние над нея.

Съвсем не зная какво е да възпиташ човека, ако изобщо не става дума да го научиш да разчита лица през нещата. Аз увековечавам боговете. Същото е с удоволствието от играта на шах. Спасявам го, като спасявам правилата, ала ти искаш да им доставиш роби, които ще печелят за тях шахматните партии.

Искаш да подаряваш любовни писма, забелязал, че някои хора плачат, когато ги получават, и се учудваш, че въобще не изтръгваш сълзи от очите им.

Не е достатъчно да даваш. Би трябвало да се изгради този, който получава. За удоволствието от шаха би трябвало да се изгради играчът. За любовта би трябвало да се изгради любовната жажда. И олтара, за да се приеме богът. Аз съм изградил империята в сърцата на моите часовои, налагайки им да обхождат нашир и надлъж крепостните стени.

Съвършена поема, чиято същност би намерила израз в делата, като те призове да вложиш всичко от себе си, дори мускулите си. Такъв е моят церемониал.

Слаби отгласи, едва доловими движения, които свързвам в теб чрез надарени със сила думи. Аз изобретявам играта на галерите. Ти искаш да се включиш в нея и да снишиш рамене.