Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Обаче правилата, обредите, задълженията и построяването на храма, обаче церемониалът на дните — ето безспорно едно друго действие.

Писането е за това — да те приобщи към вярата, налагайки ти, така преобразен, малко да опознаеш себе си и да храниш надежда.

И несъмнено, както можеш да четеш разсеяно написаното от мен и да не усетиш нищо, можеш и да изтърпиш церемониала, без да израснеш. И твоето скъперничество може да обитава удобно щедростта на обредите.

Но аз не се стремя да те ръководя ежечасно, както не изисквам от моя часовой ежечасно да влага пламенно усърдие към империята. Стига ми един от тях само да е усърден. И от него аз не изисквам да е усърден всеки миг, а когато обикновено си мечтае за часа на супата, да го осени като светкавица озарението на часовоя, защото доста добре зная, че духът спи и не умее да вижда постоянно — в противен случай този огън би изгорил очите, — че черната перла, намерена някога, осмисля морето, че единственият празник осмисля годината, а съвършенството, постигнато в смъртта, осмисля живота.

А малко ме интересува, че моят церемониал придобива изроден смисъл у изродените по сърце. По време на своите завоевания съм наблюдавал черните племена и магьосника, който ги призоваваше от гнусна ненаситност да охранват с даровете си някой дървен прът, боядисан в зелено. Какво ме засяга, че магьосникът подценява ролята си! Палецът на ваятеля сътворява живота.

Другият, който изисква благодарност: той е направил за тях това или онова…, ала също така изобщо не съществува реколта от дарове и струпан запас. Твоят дар е обращение на едното в другото: ако не продължиш да даваш, нищо не си дал. Ти ще ми кажеш: „Бях достоен за похвала вчера и си запазвам предимството от това.“ И аз ще ти отговоря: „Не! Ти би си запазил тази заслуга, ако, разбира се, беше умрял вчера, но не си умрял вчера. Ценно е само това, което си станал в часа на смъртта. От щедрия човек, който си бил вчера, ти си изтръгнал днешния скъперник. Този, който ще умре, ще бъде скъперник.“

Ти си корен на дърво, което живее от тебе. Ти си обвързан с дървото. То се е превърнало в твой дълг. Ала коренът казва: „Аз съм пренесъл премного сокове!“ Дървото тогава загива. Може ли коренът да се ласкае, че има право на благодарност от един мъртвец?

Когато часовоят се умори да наблюдава хоризонта и заспи, градът загива. Изобщо не съществува запас от вече извършени обходи. Изобщо не съществува запас от дълбоко скътани някъде удари на сърцето ти. Твоят хамбар изобщо не е запас. Той е място за престой. И ти обработваш земята в същото време, в което опустошаваш хамбара. Ала грешиш по отношение на всички неща. Представяш си как се отморяваш от съзиданието чрез натрупването на създадените предмети в музея. Струпваш там собствения си народ. Обаче изобщо не съществуват предмети. Съществуват различни значения на същия този предмет в различните езици. Черната перла съвсем не е едно и също за гмуркача, за куртизанката или за търговеца. Диамантът има стойност, когато го добиваш, когато го продаваш, когато го подаряваш, когато го губиш, когато го намираш отново, когато украсява едно чело за някой празник. Аз нищо не зная за всекидневния диамант. В делничните дни диамантът е само обикновен камък. И добре знаят това жените, които го притежават. Те го затварят да спи в най-тайното ковчеже. Изваждат го оттам само на рождения ден на царя. Тогава той се превръща в тръпка на гордост. Те са го получили вечерта на сватбата си. Той е бил любовен порив. Бил е някога чудо за оня, който е разбил обвивката му.

Цветята радват очите. Ала най-красивите са тези, с които обкичих морето, за да отдам почит към мъртвите. И никой никога няма да ги съзерцава.

Този тук говори в името на своето минало. Казва ми: „Аз съм този, който…“ Приемам впрочем да го почитам при условие, че е мъртъв. Но от единствения истински геометър, моя приятел, аз никога не съм чувал да се възгордее от своите триъгълници. Той беше служител на своите триъгълници и градинар в градина от знаци. Една нощ, когато му казвах: „Ето че си горд с работата си, ти даде много на хората…“, той най-напред замълча, после ми отвърна:

„Изобщо на става дума за даване: аз презирам този, който дава или получава. Как бих могъл да боготворя ненаситния ламтеж на принца, който настойчиво изисква подаръци? Същото е и с тези, които се оставят да бъдат погълнати. Така величието на принца отрича тяхното величие. Трябва да се избере между едното и другото. Презирам обаче принца, който ме принизява. Аз съм от неговия дом и негов дълг е да ме извисява. И ако аз съм извисен, аз възвеличавам моя принц.