Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

„Аз наказвам, отвърнах му, добродетелта.“

И тъй като той изглеждаше слисан, добавих:

„Казах ти за моите капитани в пустинята. Аз ги възнаграждавам за тяхната саможертва сред пясъка чрез любовта към пясъка, която нахлува в сърцата им. И като ги затварям в нищетата им, й придавам великолепие.

Ако твоите благонравни девойки ценят короната от позлатен картон, одобрението на поклонниците и богатството, което им се полага, къде се крие всъщност добродетелта? Момичетата от квартала на червените фенери ти налагат да платиш по-ниска цена за по-малко скъпернически дар.“

Накрая отклоних предложенията на архитектите. „Виж, казаха те, ти можеш да замениш това безплодно съкровище за един-единствен храм, който би се превърнал в славата на империята и към него в течение на векове ще изнемогват пътническите кервани.“

И безспорно ненавиждам практичното, което не ти носи нищо. И почитам даряването на простор и мълчание на хората. Струва ми се по-полезно от притежаването на един хамбар в повече да притежаваш звездите на небето — и на морето, — макар и да не можеш да ми кажеш с какво облагородяват сърцето ти. Ала от квартала на нищетата, където умираш задушен, ти ги желаеш. Те са зов към едно прекрасно преселение. Няма значение, че то е невъзможно. Съжалението за любовта е любов. И ето те вече спасен, когато се опитваш да се преселиш в любовта.

Все пак въобще не вярвах в постъпката. Ти изобщо не купуваш радостта, нито здравето, нито истинската любов. Не купуваш звездите. Не купуваш един храм. Аз вярвам в храма, който те ограбва. Вярвам в израстващите храмове, които изтръгват от хората потта им. Те изпращат надалеч своите апостоли и те ще те изнудват в името на техния Бог. Вярвам в храма на жестокия цар, който полага основите на гордостта си в камъка. Той привлича и насочва мъжете от своите земи към строежа. И надзирателите, снабдени с камшици, изтръгват от тях пренасянето на камъните. Аз вярвам в храма, който изцежда силите ти и те поглъща. И те приобщава в замяна. Защото само той ти се отплаща в замяна. Тъй като превозващият камъни на жестокия цар получава на свой ред правото на гордост. Виждат го как скръства ръце пред вълнореза, с който корабът от гранит започва да застрашава пясъците в леността на бъдещите столетия. Величието му е за него, както и за другите, защото веднъж създаден, един Бог се предава на всички, без да се смалява. Вярвам в храма, роден от възторга на победата. Ти подготвяш един кораб за път към вечността. И всеки пее, докато гради храма. И храмът ще запее в отговор.

Вярвам в любовта, която се превръща в храм. Вярвам в гордостта, която се превръща в храм. И бих вярвал, ако ти можеше да ги изградиш за мен, в храмовете от гняв. Защото тогава аз виждам дървото, което потапя корените си в любовта или гордостта, или в опиянението от победата, или в гнева. То изтръгва от теб соковете ти, за да се храни. Ала ето че ти предлагаш на устрема на корените му едно жалко подземие, нищо, че е догоре препълнено със злато. Подземието ще може да подхрани само склад за стоки. Сто години вятър, дъжд и пясък ще го изравнят със земята.

Тъй че след като бях отхвърлил с презрение, че съкровището би могло да бъде обогатяване, след като бях отхвърлил с презрение, че то би могло да бъде награда, след като бях отхвърлил с презрение, че то би могло да се преобрази в кораб от камък, напълно неудовлетворен в търсенето на едно лъчезарно лице, което разхубавява човешките сърца, аз се отправих да размишлявам в мълчание.

„Там има, мислех си, само тор и бунище. Не съм прав да твърдя, че изтръгвам от него някакво друго значение.“

Затова помолих Бог да ме научи и в добротата си той ме накара да си спомня за керваните, поели към свещения град, въпреки че не разбрах в началото с какво едно видение на камилари и слънце може да хвърли светлина в спора ми.

Видях те, мой народе, как подготвяш по моя заповед поклонението. Винаги съм вкусвал като несравним мед трескавостта на последната вечер. Защото ти подготвяш похода така, както би снабдил кораб с въжета и платна, след като си го построил, и той, който преди е имал смисъл на скулптура или храм, които изхабяват чуковете и те насърчават в изобретенията, изчисленията и могъществото на ръката ти, сега придобива смисъл на пътуване, понеже ти го обличаш за вятъра. Същото е с дъщеря ти, която си отгледал и възпитал и чиято любов към накитите си наказвал; но изгрява денят, когато я очаква съпругът, и тази сутрин ти се разоряваш, за да я отрупаш с ленени тъкани и златни гривни, понеже при теб също става дума за пускането на един кораб в морето.