Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Тъй че, привършил със струпването на провизиите и заковаването на сандъците, ти царствено минаваше между животните, погалваше едното, хокаше другото, помагайки си с коляно, за да попристегнеш този кожен ремък, и вече повдигнал товара, си изпълнен с гордост, че не го виждаш да се плъзга нито наляво, нито надясно, знаейки, че като го люлеят силно при клатушкането на походката си, при спъването о камъните и колениченето през почивките, животните ще го задържат все пак висящ в еластично равновесие, подобно на портокаловото дърво, което се поклаща от вятъра, без да застраши товара си от плодове.

Тогава усещам пламенното ти усърдие, о, мой народе, приготвящ пашкула на твоите четиридесет дни път в пустинята, и глух за вятъра на думите, никога не съм се излъгал в теб. Защото докато се разхождах в нощта преди заминаването, в мълчанието на моята обич, сред скърцането на ремъците, пръхтенето на животните и сърдитите препирни по повод пътя, който трябва да се следва, или избора на водачите, или отредената роля на всеки един, аз въобще не се учудвах, че ви чувам не да хвалите пътуването, а, напротив, да описвате в черни краски страданията на миналогодишния поход и пресъхналите кладенци, и палещите ветрове, и ухапванията от змии, опнати като невидими нерви в пясъка, и засадата на разбойниците, и болестта и смъртта, знаейки, че в това се крие само свенливостта на любовта.

Защото е добре да се преструваш, че въобще не си въодушевен от своя бог, като възхваляваш от самото начало позлатените куполи на свещения град, тъй като твоят бог съвсем не е готов подарък, нито запас, дълбоко скътан някъде за теб, а празник, увенчаващ церемониала на твоите несгоди.

Те се интересуваха преди всичко от материалите за извисяването си, както и строителите на платнохода, които ще ми вдъхнат недоверие, щом твърде рано заговорят за платна, вятър и море, от страх да не занемарят дъските и гвоздеите, подобно на бащата, който би помолил твърде рано дъщеря си да стане хубава. Обичам химните на майсторите на гвоздеи и на дърводелците, понеже те възхваляват не готовия запас, който е празен, а извисяването към кораба. И след като корабът е снабден с въжета и платна, когато е придобил смисъл на пътуване, аз искам да чуя как моите моряци възпяват не чудесата на острова, а опасностите на морската обсада, защото тогава виждам тяхната победа.

Те сами откриват в своето страдание път, талига и пренос. И ти се показваш късоглед и лековерен, ако ти се случва да се разтревожиш от жалбите, както и от ругатните, с които подхранват сърцата си, и им пратиш певци със сладникави славослови, които ще отрекат опасностите на жаждата и ще им възхвалят благодатните залези в пустинята. Тъй като малко ме блазни щастието, лишено от всякаква форма. Ала ме направлява разкритието на любовта.

И тъй потегля на път керванът. И от този момент започват тайното храносмилане и мълчанието, и сляпата нощ на пашкула, и отвращението, и съмнението, и болката, защото всяко преображение е болезнено. Вече ти подхожда не да се разпалваш, а да останеш верен, без да разбираш, понеже няма какво да очакваш от себе си — този, който си бил вчера, трябва да умре.

Ти вече ще бъдеш само пориви на съжаления, устремени към прохладата на твоята къща и сребърния съд, който е часът за чай при нея, преди любовта. Жесток ще бъде за теб дори споменът за клонката, полюшваща се под прозореца, или за обичайното кукуригане на петел в двора ти. Ще кажеш: „Аз бях от моя дом!“, защото вече не си отникъде. Ще си спомниш отново тайната на магарето, което събуждаше по изгрев — ти знаеш нещо за коня или за кучето си, понеже те ти отговаряха. Ала за този, който е сякаш зазидан в тебе, не знаеш дали обича или не обича по свой начин ливадата си, обора си или теб самия. И от дълбините на твоето изгнание изпитваш нужда да преметнеш още веднъж ръка около шията му или да го потупаш по муцуната, може би за да го омаеш като някой слепец в непрогледния му мрак. И когато дойде денят на пресъхналия кладенец, от който едва се процежда зловонна кал, доверените тайни на твоята чешма навярно жегват сърцето ти.

Така пак се затваря над теб пашкулът на пустинята, защото от третия ден нататък стъпките ти започват да лепнат в смолата на пространството. Това, което ти се съпротивлява, те въодушевява и ударите на бореца извикват твоите ответни удари. Ала пустинята приема стъпките една след друга като безмерна аудиенция, която би погълнала словата и би те отвела до безмълвието. Ти напрягаш сили от разсъмване и тебеширеното плато, което очертава хоризонта от лявата ти страна, изобщо не се е завъртяло чувствително при спускането на вечерта. Ти се изтощаваш като детето, което твърди, че лопатка след лопатка премества планината. Ала тя не обръща внимание на неговия труд. Ти си сякаш изгубен в една безмерна свобода и вече гасне твоето пламенно усърдие. Така, мой народе, по време на тези пътувания всеки път съм те хранил с камъни и поил с тръни. Смразявал съм те с нощния мраз. Излагал съм те на тъй горещи пясъчни ветрове, че е трябвало да приклекнеш в пясъка, закачулил глава с дрехите си, с уста, пълна със скърцащ пясък, процеждащ безплодно водата си към слънцето. И опитът ме е научил, че всяка утешителна дума е била безполезна.