Ирвин Шоу - Младите лъвове

Ноа скочи на перона още преди влакът да спре, но се подхлъзна на замръзналия сняг и като размаха ръце, за да запази равновесие, едва не изтърва старата си пътна чанта от изкуствена кожа. Някакъв старец, който влачеше куфара си, му подхвърли ядовито:

— Това е лед, млади човече, а по лед не се танцува.

Хоуп побърза насреща му. Изглеждаше бледа и смутена. Спирайки се на една крачка от него, тя дори не го целуна и възкликна:

— Боже мой, Ноа! Защо не си се обръснал?

— Водата във влака замръзна — отвърна той ядосан.

Двамата останаха известно време така, един срещу друг, обхванати от нерешителност. После Ноа се огледа бързо, за да разбере дали тя е сама. На перона бяха слезли още двама-трима души, но в тоя ранен час никой не бе дошъл да ги посрещне и те вече бързаха към изхода. След малко влакът тръгна и на гарата останаха само Хоуп, Ноа и старецът с куфара.

„Лошо — каза си Ноа, — изпратили са я, за да ми съобщи сама лошата вест!“

— Как пътува? — попита Хоуп с явно желание да прикрие смущението си.

— Отлично — отвърна Ноа. Хоуп се държеше някак си странно и хладно. Беше облечена със старо късо палтенце от дебел кариран плат, а косата й бе пристегната в забрадка. Откъм хълмовете духаше студен вятър, който пронизваше балтона му, сякаш беше от съвсем тънък плат.

— Е, тук ли ще прекараме Рождество? — попита Ноа.

— Мили… — промърмори Хоуп, като се мъчеше да говори спокойно. — Аз още не съм им казала.

— Какво? — машинално рече Ноа.

— Нищо не съм им казала. Нито че ще дойдеш, нито че искам да се омъжа за тебе, нито че си евреин, нито че изобщо съществуващ. Нищо.

Ноа преглътна с усилие. „Какъв глупав и безсмислен начин да прекараме Коледата!“ — помисли си той, втренчил поглед в околните неприветливи хълмове.

— Това няма значение — промърмори той, без сам да съзнава какво иска да каже. Но Хоуп изглеждаше толкова нещастна със своята пристегната забрадка и изопнато от студа лице, че му се искаше някак си да я утеши. И добави с тон на домакин, който успокоява смутения си гост, счупил случайно чаша: — Няма нищо. Не се тревожи.

— Все исках да им кажа — обясни Хоуп с такъв тих глас, че от силния вятър той едва долови думите й. — Снощи дори се бях решила… — Тя поклати глава. — Върнахме се от църква и аз мислех, че ще можем да останем в кухнята насаме с татко. Но влезе брат ми, който пристигна за Рождество със семейството си от Рътланд. Двамата заговориха за войната и брат ми — той е един такъв глупак — заяви, че евреите предпочитали да трупат пари, вместо да се бият. Татко си седеше и само кимаше глава. Не зная дали в знак на съгласие, или просто дремеше, както е свикнал вечер към девет часа, но аз не можах да се реша.

— Нищо, нищо, това няма значение — повтори глупаво Ноа, като раздвижи машинално премръзналите си пръсти в ръкавиците и си помисли: „Трябва да хапна нещо и да изпия чаша кафе.“

— Не мога повече да остана с тебе — рече неочаквано Хоуп. — Трябва да се върна. Когато излязох от къщи, всички спяха и сигурно вече са станали и ще се чудят къде съм отишла. Длъжна съм да ги придружа в църква, но след службата ще се опитам да поговоря насаме с татко.

— Разбира се — заяви Ноа с изкуствено оживление. — Точно така ще постъпиш.

— Ей там насреща има хотел. — Хоуп посочи към едно триетажно здание на петдесетина метра от тях. — Там можеш да хапнеш нещо и да се постегнеш. Ще дойда да те взема към единадесет часа. Какво ще кажеш? — попита загрижено тя.

— Чудесно. И тъкмо ще се обръсна — просия Ноа, сякаш в главата му се бе породила някаква блестяща мисъл.

— О, Ноа, мили… — Хоуп се приближи смутено и докосна с ръка лицето му. — Толкова ми е мъчно. Аз просто те измамих. Просто те измамих!

— Глупости — възрази той меко. — Глупости. — Но в душата си Ноа знаеше, че Хоуп има право. Тя действително го беше измамила и това го изненадваше повече от всичко. На нея винаги можеше да се разчита, беше толкова смела, така искрена в отношенията си към него. Но разочарованието и обидата, които му носеше това студено коледно утро, се примесваха сега с известна радост, че и тя най-после бе проявила слабост. Ноа съзнаваше, че самият той неведнъж е нарушавал думата си и че навярно и в бъдеще ще я нарушава. Сега обаче и двамата бяха до известна степен квит и занапред той ще има какво да й прощава.

— Не се тревожи, мила — усмихна й се Ноа уморено. — Сигурен съм, че всичко ще се уреди чудесно. Ще те чакам ей там. — Той махна с ръка към хотела и с печална усмивка добави: — А сега иди на църква и… прочети две молитви за мене.