Ирвин Шоу - Младите лъвове

Харденбург се разсмя. Очевидно случката, която си бе спомнил, му се струваше толкова комична, че смехът му ставаше все по-силен и по-силен. Накрая дори се спря. Приведен, опрял ръце върху коленете си и задъхан, той се кискаше като безумен, а вятърът грабваше веднага и отнасяше нататък дивия му смях.

Християн също се засмя, макар че не се чувстваше особено весел. Постепенно обаче смехът го завладя с такава сила, че той започна да се кикоти гръмогласно, като пристъпваше от крак на крак. Като видяха, че лейтенантът и подофицерът се смеят, войниците, които ги придружаваха, побързаха да последват примера им. В началото те само се подсмихваха, но скоро и те, и картечарите на хребета се разсмяха с цяло гърло и техният смях се понесе над разораната от снарядите земя, над притихналите човешки тела, над гаснещите огньове, на които англичаните бяха готвили своята закуска, над разхвърляните оръжия и походни лопатки, над горящите камиони и над мъртвеца, който седеше облегнат на автомобилната гума с полуоткъсната глава и увиснала през сгърчените устни горна протеза.

Влакът пухтеше бавно и шумно сред снежните преспи и побелелите хълмове на Върмонт. Ноа седеше с балтон до заскрежения прозорец, треперейки от студ — отоплението във вагона беше повредено. Пред очите му се нижеше бавно грозен пейзаж и всичко изглеждаше сиво в това ранно и облачно коледно утро. Не бе успял да вземе спално купе, защото влакът бе препълнен, и сега се чувстваше целият схванат и мръсен. При това в мъжката тоалетна водата беше замръзнала и не можа да се обръсне. Потърка страната си и се опита да си представи как изглежда: брадясал, със зачервени очи и изпоцапана от пушек яка. „В чудесен вид ще се явя пред семейството й!“ — изруга мислено той.

Нерешителността му растеше с всяка измината миля. На някаква гара, където бяха спрели за петнадесет минути, срещнаха друг влак, който отиваше към Ню Йорк, за миг Ноа изпита неудържимо желание да скочи в него и да се върне. Неудобното пътуване, студът, хъркането на пътниците и видът на мрачните хълмове, които се мяркаха край тях в облачната нощ, действаха все по-угнетително на духа му. „Не — повтаряше си той, — нищо няма да излезе от всичко това!“

Хоуп беше заминала преди него, за да подготви почвата. През тия два дни тя навярно бе успяла да каже на баща си, че смята да се омъжи и че съпругът й ще бъде евреин. „Сигурно всичко е минало благополучно — размишляваше Ноа, седнал в мръсното купе, като се стараеше да се окуражи. — Иначе щеше да ме уведоми с телеграма. Щом ми позволява да дойда, значи, всичко трябва да е наред, трябва…“

След като го отхвърлиха от войската, Ноа взе разумното решение да преустрои живота си колкото може по-смислено и полезно. Започна да посещава вечер три-четири пъти на седмицата една библиотека, където можеше да изучава материали по корабостроене. „Кораби — крещяха вестниците и радиото, — повече кораби!“ Е, щом не можеше да се сражава, би могъл поне да строи. Той никога не се бе занимавал с чертежи, а представите му за заварки, нитове и други подобни неща бяха съвсем смътни.

Както твърдяха всички, за да станеш специалист в която и да е област, трябва да учиш упорито месеци наред. Ноа четеше с бясно усърдие, заучаваше наизуст почти всичко, повтаряше си гласно съдържанието на прочетения материал и се стараеше да възстановява постоянно чертежи по памет. Беше свикнал да чете и напредваше бързо. Още един месец — мислеше си той, — и ще може да отиде в някоя корабостроителница, където ще се качи смело на скелето и ще почне да си вади хляба.

А междувременно трябваше да мисли и за Хоуп. Ноа се чувстваше малко виновен, задето кроеше планове за своето лично щастие, когато всичките му приятели изживяваха ужасите на войната. Но ако се откажеше от семейния живот, поражението на Хитлер нямаше да се ускори и японският император нямаше да капитулира по-рано. При това Хоуп настояваше да побързат. Но Хоуп много обичаше баща си, а той беше заклет презвитерианец и църковен старейшина със сурови религиозни принципи и тя нямаше да се омъжи без съгласието му. „О, боже — помисли си Ноа, загледан в един капрал от морската пехота, който спеше проснат срещу него с отворена уста и вдигнати на седалката крака, — о, боже, защо светът е устроен толкова сложно?“

Край прозореца мярна някакъв завод за тухли, а после една тясна и неприветлива заснежена улица с къщи с наклонени покриви. И накрая — Хоуп, застанала на перона; тя очевидно се стараеше да го зърне на някой от прелитащите край нея заснежени прозорци.