Джон Соул - Дом за разплата

— По-далеч от онова там — посочи Ник през гърба си светлината от огъня, която все още прозираше през дърветата. Иначе ще ни го лепнат на нас, както ни лепнаха и смъртта на кучето на Конър.

— Но ние не бяхме виновни — взе да спори Сара. — Конър щеше да ни сгази.

— И двамата видяхме какво се случи, Сара — каза Ник и прикова погледа й.

Сара разбра много добре какво точно има предвид, но завъртя глава:

— Той се удари в стената. Излезе извън пътя, после резервоарът му гръмна.

Сега беше ред на Ник да завърти глава:

— Ако някой усети, че сме тук наоколо, никой няма да го е еня за резервоара му.

— Ама ти да не си решил да скитаме цяла нощ из гората — заоплаква се Сара. — Дай да се върнем у Бетина.

— Няма начин — прекъсна я Ник. — Баща ми…

Сега и двамата чуха слабия вой на сирена и Сара моментално се сети какво означава:

— Чуваш ли? Идва пожарна, Ник. После ще дойдат и други. Длъжни сме да се върнем у Бетина. Да й кажем какво стана, пък тя ще знае какво да направи.

— Ами баща ми… — подхвана наново Ник, но Сара го отряза:

— Ти откъде си сигурен, че баща ти изобщо е тръгнал насам? Връщаме се при Бетина и ако колата му е там, ще измислим какво да правим.

Ник продължаваше да се колебае, но тъй като главата му не раждаше нищо по-умно, накрая се съгласи с предложението на Сара. Вече нямаше как да се върнат в града, без да ги забележат, освен през гората. Ник знаеше къде са в момента, но нямаше сигурна представа как точно да стигне до града.

„Шътърс“? „Шътърс“ беше само на няколкостотин метра оттам.

А домът му?

Поне километър и половина през гората, без пътека, срещу сняг, който вече ги биеше в лицата. Сара е права.

Обърна се с гръб към заревото от горящата кола на Конър и поведе Сара обратно към старата резиденция над езерото.

Шеп Дънигън отвори кухненския шкаф и извади две чаши.

— Остави ги на мен — рече прекалено бързо Лили. — Ти седни и си почивай, аз ще ти донеса чинията и бирата. — Прибави набързо малко задушен зелен фасул и картофено пюре към печената пилешка гръд. Надали имаше на тоя свят друго, което да оправи настроението на Шеп, но този път и любимото му ядене не успя да охлади тлеещия му гняв.

— Взех ги вече — озъби й се. — Какво има, Лил? Какво криеш от мен? — А след като тя не му отговори, завъртя глава в смисъл, че му е писнало от тая жена, която и на най-простия въпрос да не може да отговори. — Добре. Просто сложи чиниите на масата, Лили. Нали ще съумееш да се справиш, как мислиш? След секунда идвам.

Лили взе чиниите за двама им и ги отнесе в трапезарията. Третата, покрита с найлоново фолио, остави в микровълновата фурна, за да я претопли, когато Ник се прибере, макар нещо да й подсказваше, че май е време да се обади в полицията или в болницата, а не само да седи и да гледа как Шеп става все по-бесен и по-бесен. Само че комуто и да се обадеше, той щеше още повече да се ядоса, а ядосаше ли се…

Прекъсна мисълта по средата. Дори не искаше да си помисли какво може да се случи.

Останал сам в кухнята, Шеп остави двете чаши върху плота, отвори хладилника, но в мига, в който посегна да извади бира за себе си и кока-кола за Лили, мярна в края на плота, зад кутията с кафето, щръкналото ъгълче на някакъв найлонов плик.

И се намръщи.

Лили много добре знаеше, че не желае да вижда върху плота нищо, освен тенекиените кутии. Затвори хладилника, издърпа сложената не на място самозапечатваща се найлонова торбичка и я заразглежда.

В нея имаше около два-три сантиметров слой от изсушени зелени листа.

Дявол да го вземе! Оставаше и да е марихуана. Само че за какво й е притрябвала на Лили тая дрога?

— Лил! — провикна се с тон, който не остави и капка съмнение, че е длъжна да се яви в кухнята и то на секундата. И когато тя се показа в рамката на вратата, вдигна пред очите й торбичката и попита: — Какво, по дяволите, е това?

Лили леко се ококори.

— Ч-ч-чай е — заекна, после отвори хладилника да вземе бирата и колата, които Шеп се беше наканил да извади оттам само секунди по-рано.

Шеп блъсна обратно вратата преди още да я беше отворила и наполовина и я извъртя с лице към себе си:

— Не съм виждал друг път такъв чай. Откъде го имаш?

— За Ник го взех — призна Лили, понеже Шеп неизменно излавяше лъжите й. — Билки. За успокоение. Реших, че… че може да са му… от полза, нали разбираш? — завърши неубедително.

— Сама ли го реши, или с някой друг? — изгледа я кръвнишки Шеп. — Ти такова нещо не си способна да измислиш.