Джон Соул - Дом за разплата

Със силно ръждясал катинар.

Вятърът се беше засилил, снегът — сгъстил, та Ник реши, че и да вдигне малко шум, няма кой да го чуе. Наведе се и размърда катинара насам-натам, но без полза. И тогава забеляза, че пантите на лявото платно на вратата са по-ръждиви и от катинара. Наведе се, пъхна пръсти под рамката и дръпна силно.

Винтовете изскочиха от дървото и ъгълът на вратата се вдигна толкова, колкото да могат да се промушат.

— Аз ще мина пръв — каза Ник.

Сара държеше повдигнатия ъгъл, а Ник падна на колене, навря нозе през отвора и се обърна по корем. След секунда цялото му тяло висеше през ръба на улея. И макар че не усети нищо под нозете си, се пусна. Падането му не беше повече от петдесет сантиметра, след което прегънатите му колене поеха удара от циментовия под.

— Давай — прошепна на Сара. — Малко е. Не повече от половин метър. Ще те хвана.

Отказвайки дори да си представи какво би станало, ако Ник не я хванеше, Сара се напъха през отвора и се спусна в тъмното.

Мич Гарви гледаше тъпо раираната завеса в малката уоруикска клиника на „Бърза помощ“, зад която лежеше в безсъзнание дъщеря му.

В безсъзнание.

Колкото и да отекваше думата в съзнанието му, някак си беше загубил представа за смисъла й. Как така ще е в безсъзнание?

Как може идеалната му Тифани да е толкова повредена, че дори да не съзнава, че той е там?

Извърна се при звука на отварящата се врата и видя влизащите Анджи и Зак. Погледът й срещна неговия и тя пребледня, преди да рухне в обятията му.

За един миг Мич просто я задържа да не падне.

— Как е Тиф, тате? — попита Зак с глас, който трепереше точно толкова, колкото да издаде страха му.

— Де да знам — потръпнаха раменете на Мич. — В безсъзнание е. Борят се.

— Ама какво е станало? — попита Анджи, след като най-сетне се отдръпна от съпруга си и се огледа из чакалнята, сякаш я беше срам някой да не я види в прегръдката на Мич.

— Изглежда е излетяла от колата на Конър Уест. Но докато не дойде в съзнание…

Думите на Мич Гарви замръзнаха на устните му, като чу немощния глас на Тифани иззад завесата:

— Мамо?

Очите на Анджи щяха да изхвръкнат. Посегна с едната ръка да се хване за Мич, с другата отмести завесата. Тифани лежеше на подвижна носилка с изпонарязано и охлузено лице и с включена към ръката й система.

На Мич изведнъж му олекна и той се стовари на най-близкия стол.

Анджи тихо хлипаше.

— К-к-къде е К-к-конър? — прошепна Тифани. Очите й едва се виждаха върху подутото й лице.

— Конър ли? — повтори Анджи. — Ти Конър не го мисли, миличко. — Хвана вледенилата се длан на дъщеря си и се опита да я разтрие, за да я затопли. — Гледай по-бързо да се оправиш, за да те приберем вкъщи, където да ти осигурим нормални грижи.

— К-к-какво стана? Ние…

— Нещастен случай — отвърна Мич. — Двамата с Кон…

— Не беше нещастен случай — прошепна Тифани и завъртя глава, доколкото й позволяваше схванатият й врат.

Пристигна лекар с поставена в метална рамка графика.

— Господин и госпожа Гарви?

Мич кимна.

— Чакаме резултатите от рентгена за наличието на счупвания, но от първоначалния преглед смея да кажа, че уврежданията й не са кой знае колко страшни. Има голяма цицина на главата, вероятно и леко комоцио. Но това, че вече е в съзнание, е добър признак.

Мич обаче почти не му обърна внимание:

— Тиф? — рече и хвана ръката на дъщеря си. — Какво значи „не беше катастрофа“?

Тифани не му отговори, а докторът вдигна единия й клепач и насочи фенерче в окото й.

Тифани изохка от изненада.

— Принцесо? — подхвана отново Мич. — Какво искаше да кажеш с това „не беше катастрофа“?

— Опитаха се… — прошепна тя, но гласът й се изгуби за секунда преди да събере сили да довърши изречението си, — … да ни убият.

Пак затвори очи, а ръката й остана безжизнена в дланта му.

Анджи се приведе цялата над носилката:

— Тифани? Слънце? — Но след като дъщеря й не реагира, Анджи изгледа с ужас в очите лекаря.

Свали слушалките от врата си и погледна набързо циферблатите, които отчитаха жизнената дейност на Тифани.

— Ще ви помоля да почакате отвън. Само за две минутки, окей?

Мич хвана Анджи под ръка и я дръпна:

— Хайде да излезем, миличка. Да оставим човека да си върши работата.

Отвън, в тясната чакалня, странните думи на Тифани стигнаха най-сетне напълно до съзнанието на Анджи и гневът й взе да се надига:

— Нали я чу, Мич, като каза, че не било нещастен случай? Нали я чу? „Опитаха се да ни убият!“ Точно това бяха думите й, Мич.