Джон Соул - Дом за разплата

Слабият вой на сирена на пожарната бе взел да пробива мрака, а в това време Мич стоеше облегнат на предната броня на пикапа си и чакаше или Дан, или Андреа Уест да вдигне.

На Ед Крейн не му излизаше от главата последният му разговор с Мич Гарви.

Започнал бе преди час, след като Ед остави празната си табла върху конвейера, който я отнесе в кухнята, и тръгна към общата стая с единственото намерение да седне да погледа малко телевизия, преди да се прибере за лягане в килията си.

Мярнал бе с ъгълчето на окото си тъмносинята униформа, но не й обърна внимание до момента, в който нечия ръка го сграбчи за рамото, дръпна го назад, завъртя го и го блъсна в стената.

Едва тогава разпозна Мич Гарви, който го притискаше с длан в гърдите да не мърда. Покрай тях минаваха затворници, но на Ед и без да гледа му беше ясно, че погледите им с устремени право напред и че никой няма желание да се намесва в отношенията между Ед и надзирателя.

— Сара взе да се превръща в проблем — изрече тихо Мич, наврял лицето си в това на Ед. — И ти си част от този проблем. Заедно с Бетина Филипс.

— Че какъв проблем мога…

— Тук приказвам аз — прекъсна го злобно Мич, — а от теб се иска само да слушаш. Дори да не мога да попреча на Сара да те вижда, много лесно ще ми е да прекратя срещите ти с Бетина Филипс. Само дето не ща да попълвам разните му там формуляри. Така че чуй какво ще ти кажа: ако Бетина Филипс пак дойде да те види, отказваш да се виждаш с нея. Разбра ли?

Какви ги дрънка тоя Мич? Откъде накъде учителката на Сара по рисуване ще има нещо общо с „проблема“, който Сара причинява.

И чак по някое време се усети: Бетина Филипс не представлява проблем за самата Сара, а за Мич Гарви.

— Според мен… — понечи да рече Ед.

— Слушай какво ти казвам! — изсъска Мич и притисна още по-яко Ед към стената. — От часовете по рисуване може и да не можем да я спрем, но с тях ще си остане! Оная Филипс не е с всичкия си. На всичко отгоре не е и християнка, и няма да позволя на твоята да има нещо общо с нея. Поне докато живее под моя покрив. Ясно ли ти е?

На Ед му беше ясно, но изглежда кимането му не беше достатъчно за Гарви.

— Нали искаш да е на сигурно място и да е щастлива?

Ед отново кимна.

— Тогава прави каквото ти казвам.

Ед кимна за трети път. След като го прикова с поглед за още няколко секунди, Гарви внезапно сне дланта си от гърдите му и тръгна бавно по коридора.

Ед го проследи с очи, а напиращият отвътре бяс насмалко да го накара да се нахвърли на надзирателя и поне да се опита да го смели от бой.

Но това нямаше никому да е от полза.

Затова сви вляво и влезе в общата стая, където насядалите в полукръг половин дузина затворници гледаха някаква комедия, но тя не се оказа способна да пробие гнева му. Четирима играеха карти, в ъгъла играеха шах, но нито едно от двете не успя да ангажира вниманието му.

Накрая седна на един стол, положи ръце върху масата и външно спокоен, зачака да му мине ядът.

Той по някое време наистина му мина и същия миг Ед осъзна как точно следва да постъпи.

На всяка цена трябва да измъкне Сара от дома на семейство Гарви, а на света има само един човек, способен да свърши тази работа.

Скочи, върна се в килията си и взе визитката, с която си отбелязваше докъде е стигнал в Библията — единствената книга, която му разрешаваха да задържа при себе си. Наизусти набързо номера и по коридора се отправи към стаичката с телефонните автомати на разположение на затворниците.

— Късно е — рече надзирателят и му посочи часовника.

— Как така? — попита Ед, но в същото време погледна и часовника. 19:01.

— Така. Телефоните се ползват до седем. Ще изчакаш до утре.

— По много важен въпрос — замоли се Ед.

— Всички са важни — изсумтя надзирателят. — И утре ще е важен.

Поне за двадесети път през отминаващия ден раменете на Ед се свлякоха под бремето на затворническия режим и под вбесяващото го усещане за безпомощност, абсолютно безсилие и пълна липса на контрол върху каквото и да било.

Ето че дори един разговор по телефона не можеше да проведе с единствения човек, който можеше да гарантира безопасността на малкото му момиченце.

— Спри се, Ник! — дръпна го задъхалата се Сара за ръкава на якето. — Не мога толкова да бързам. Ще се спъна и ще падна.

— Трябва да изчезнем оттук — отговори Ник. — Дай ръка да те тегля.

— По-бавно! — едва поемаше дъх с пламналите си бели дробове Сара. — Накъде отиваме?