Филип Рот - Възмущение

Ректорът Ленц произнесе думите „безмозъчно забавление“ с такова презрение, все едно бяха синоним на „предумишлено убийство“. А погнусата му от „бунтовническото незачитане“ беше толкова осезаема, че сякаш произнасяше името на заплаха, предвидена да подкопае не само „Уайнсбърг“, Охайо, но и самата велика република.

Тук споменът свършва. Дозите морфин, вкарвани една подир друга в ръката му, бяха захвърлили редник Меснър в безвремието на най-дълбока кома, но умствените процеси в главата му продължаваха да текат. Горе-долу откакто мина полунощ, всичко бе запратено в пъкъла, всичко освен съзнанието му. Преди момента на прекъсването, преди мига, когато беше отвъд спомена и не можеше да си спомни нищо повече, поредицата морфинови дози на практика бяха запълнили контейнера на мозъка му с подхранващо паметта гориво и постепенно притъпяваха болката от нанесените с щик рани, които почти бяха отделили крака от тялото му и бяха смлели червата и гениталиите му на пихтия. Окопите на хълма, където живееха вече цяла седмица в близост до телена мрежа на труднодостъпен хребет в Централна Корея, през нощта бяха превзети от китайците и сега навсякъде се валяха разчленени трупове. Когато радиостанцията се скапа, с него и с партньора му Брънсън беше свършено — не помнеше да е бил сред толкова кръв от малък, когато работеше в месарницата и наблюдаваше ритуалното убиване на животните, според изискванията на еврейския закон. А стоманеното острие, което го разсече, беше също толкова наточено и резултатно като ножовете, които използваха в магазина, за да разфасоват и подготвят месото за своите клиенти. Опитите на двама санитари да спрат кървенето и да прелеят кръв на редник Меснър в крайна сметка се оказаха безуспешни и мозък, бъбреци, дробове, сърце — всичко — отказаха малко след зазоряване на 31 март 1952 година. Сега беше съвсем и напълно умрял, извън пропастта и далече отвъд предизвиканите от морфина спомени, жертва на последния си конфликт, най-свирепият и страховит от всички. Свалиха пелерината през главата му, извадиха от колана му гранатите, които така и не бе успял да намери възможност да метне, и бързо се завтекоха към Брънсън, следващият на път да издъхне.

В битката за набелязания стръмен хълм на скалистия хребет в Централна Корея и двете страни дадоха жертви, тъй многобройни, че превърнаха боя във фанатично бедствие, досущ като самата война. Малцината бити и ранени, които не бяха наръгани смъртоносно или направени на парчета, постепенно се оттеглиха преди зазоряване, като оставиха Планината на клането — както стана известен в историята на тази война от средата на века въпросният хълм — застлана с трупове и изпразнена от човешко присъствие, както е била в течение на многото хиляди години, преди да се появи основателна причина коя да е от двете страни да унищожи другата. В ротата на редник Меснър оцеляха едва дванайсетима от двеста, като нямаше нито един от тях, който да не е откачил и да не е облян в сълзи, включително командващият двайсет и четири годишен капитан, чието лице бе смазано от приклада на пушка, размахан като бейзболна бухалка. Атаката на комунистите бе проведена от над хиляда души. Китайците дадоха между осемстотин и деветстотин жертви. Те продължаваха да прииждат и да загиват, като крачеха под звуците на бойни сирени и повтаряха: „Станете вие, които отказвате да бъдете роби!“, и отстъпваха през покритото с трупове и повалени дървета бойно поле, като застрелваха своите ранени и когото успееха да видят от нашите. Автоматите им бяха руско производство.

На другия следобед в Америка двама войници застанаха пред вратата на Меснърови в апартамента им в Нюарк, за да съобщят на родителите на редника, че единственият им син е бил убит в битка. Господин Меснър така и не се възстанови от новината. През хлипове успя да каже на жена си:

— Казах му да се пази. Никога не ме слуша. Ти ме молеше да не заключвам два пъти вратата, когато исках да го науча на нещо, ама ти самата не можа да го научиш на нищо. А сега вече го няма. Двойното заключване на вратата не го научи на нищо. И сега го няма. Момчето ни го няма. Бях прав, Маркъс, предчувствах го — вече те няма, отиде си завинаги! Не мога да го понеса. Няма да мога да живея с тази мисъл.

Така и стана. Когато магазинът отвори след периода на траур, баща му никога повече не се пошегува с клиент. Или работеше мълчаливо, като само от време на време се покашляше, или промърморваше на клиента, когото обслужваше: