Филип Рот - Възмущение

— Мамо! Татко! Оливия! Мисля за вас!

Никакъв отговор. Да не предизвикаш отговор, независимо колко болезнено се опитваш да разбереш и да бъдеш разкрит. Няма ничие съзнание, само моето. Никакъв отговор. Дълбока тъга.

На другата сутрин „Уайнсбърг Игъл“ в двойния си съботен брой, посветен изцяло на цялата тази фъртуна, помела колежа, съобщи, че Елуин Ейърс-младши, випуск петдесет и втора, жертва на единствения инцидент с фатален край тази нощ, на практика е бил искрата, запалила Щурма на белите гащички, и е влетял в мигащата червена светлина на прелеза в опит да избяга от разследването на полицията — невероятна и абсурдна история, скалъпена на следващия ден, макар и не преди да бъде открадната и отпечатана на първа страница на ежедневника в родния му град — „Синсинати Инкуайърър“.

Пак онази сутрин, точно в седем, започна разчистването на кампуса, като на всеки от колежаните, признал участие в щурма, бе връчена лопата за ринене на сняг, цената на която бе прибавена към семестриалната такса за общежитие, и хората бяха разпределени на снегопочистващи отряди, чиято задача беше да разчистят пътищата и алеите в кампуса от осемдесетсантиметровата снежна покривка, разстлана от фъртуната, на места достигаща над два метра. Начело на всеки отряд бе назначен студент последна година от някой от спортните отбори на колежа, а цялата акция протичаше под надзора на преподавателите от катедрата по физическо възпитание. В същото време течаха непрекъснати разпити, провеждани през целия ден в кабинета на Кодуел. До вечерта бяха идентифицирани като подбудители единайсет първокурсници и второкурсници, девет третокурсници и двама четвъртокурсници и след като им бе отказана възможността да изкупят вината си, като се покаят посредством разчистване на сняг (или да бъдат наказани с отстраняване от учебния процес в рамките на един семестър — най-лошото наказание за младите им синове, на което се надяваха семействата на провинилите се, понеже, видите ли, не се случило нищо кой знае какво, било просто младежка шега), бяха изключени завинаги от колежа. Сред тях бяха двамината, които си бяха счупили краката, скачайки от прозорците на момичешките общежития и които се явиха пред декана с чисто новите си гипсове — и двамата, както се твърди, със сълзи в очите и дълбоки извинения, сипещи се от устите им. Ала напразно молеха за разбиране, камо ли за милост. За Кодуел те бяха последните два плъха, напускащи кораба, и ето че си заминаха завинаги. Всеки, извикан при декана, който отрече да е участвал в Щурма на гащичките, но за когото по-късно се установеше, че лъже, също биваше незабавно и безцеремонно изключен, като общият брой на изгонените достигна осемнайсет още преди да е започнала новата седмица.

— Мен не можете ме излъга — заяви деканът Кодуел на онези, които биваха привиквани в кабинета му. — И няма да ме излъжете.

И беше прав: никой не го излъга. Нито един. В крайна сметка дори аз.

Една неделя след вечеря всички студенти от мъжки пол в „Уайнсбърг“ бяха свикани в аудиторията на сградата „Уилямсън Лит.“, за да чуят обръщението на ректора Албин Ленц. От Сони научих — докато вървяхме пеш към мястото същата вечер, понеже на студентите беше забранено да си карат колите във все още заринатия под снега град — за политическата кариера на Ленц и за хипотезите на местните по отношение на намеренията му. Беше избран за губернатор два мандата, защото управлявал съседна Западна Вирджиния с твърда ръка и непоколебимост, преди да приеме да стане заместник-министър на отбраната по време на Втората световна война. След неуспешната му кандидатура за Сената на САЩ през 1948 година, негови приятели от деловите среди, членове на борда на директорите на колежа, му предложили да поеме президентския пост в „Уайнсбърг“ и той пристигнал в кампуса, решен да превърне симпатичния малък колеж в централната част на Северен Охайо, в нещо, което във встъпителното си слово нарече „люпилня за нравствено благоприличие, патриотизъм и високи критерии за лично поведение, които ще бъдат изисквани от всеки млад човек в тази страна, ако искаме да спечелим всеобщата битка за морално превъзходство, която сме подели с безбожния съветски комунистически режим“. Някои вярваха, че Ленц е приел президентския пост в „Уайнсбърг“, за който квалификациите му не бяха точно педагогически, като трамплин към губернаторския пост на Охайо през 1952 година. Ако той успееше, щеше да се превърне във втория човек в историята на страната, оглавявал два щата — и двата силно индустриални, — и така наложил себе си като кандидат за президентската кампания на републиканците през 1956 година, който би могъл да разклати позициите на демократите сред традиционния им контингент от работническата класа. Сред студентите, естествено, Ленц беше известен не заради политическата си кариера, а с подчертано провинциалния си носов говор — беше се издигнал сам от миньорско семейство от окръг Логан, Западна Вирджиния, — който пронизваше високопарното му красноречие като пирон и след това се забиваше и в слушателя. Славеше се със своята прямота и с постоянно димящата в ръката му пура — пристрастие, спечелило му на местна почва прозвището Всевластната пура.