Филип Рот - Възмущение

Застанал не зад катедрата, като преподавател, който изнася лекция, а заел стабилна позиция пред нея, с разкрачени на ширината на раменете къси крачка, той започна със застрашителен, изискващ отговори глас. В този човек нямаше нищо мило и приветливо — него просто си длъжен да го слушаш. Той не се стремеше да си придаде внушителност и власт като декана Кодуел, а целеше да стресне аудиторията до смърт с необузданата си безцеремонност. Суетата му беше съвсем различна сила от тази на декана и на нея не й липсваше интелигентност. Несъмнено се съгласи с декана, че в живота няма по-сериозно нещо от правилата, но дълбокото му осъдително отношение към случилото се се прояви съвсем явно (въпреки постоянните риторически фигури, с които разкрасяваше речта си). Никога дотогава не бях виждал такова слисване и сериозност — и целенасочена съсредоточеност — да извират от събраното в една зала студентство на „Уайнсбърг“. Нямаше нито един от присъстващите, който да се осмели да извика дори пред самия себе си: „Няма такова нещо! Не е честно!“. Ректорът би могъл да се яви в залата и да опустоши студентската маса с тояга, без да предизвиква безредици или съпротива. Всъщност сякаш вече ни бяха налагали с тояга — и въпреки всичките простъпки, бяхме приели тупаника с благодарност, — преди щурмът дори да е започнал.

Може би единственият студент, който не се появи на мъжкия съвет, обявен като задължителен, бе онзи зловещ свободен дух, изпълнен с проклетѝя, Бърт Флъсър.

— Някой от вас тук — започна ректорът Ленц — случайно да знае какво се случи в Корея в деня, когато всички вие, мъжаги, решихте да опозорите и компрометирате името на една утвърдена институция за висше образование, чиито основи се коренят в Баптистката църква? На този ден Обединените нации и комунистическите посредници по преговорите в Корея достигнаха временно споразумение за мирна зона по източния фронт на тази разкъсвана от война страна. Предполагам, знаете какво означава „временно“. Означава, че варварските битки с нечувана жестокост, на които станахме свидетели в Корея — толкова варварски, колкото американските сили не познават досега в историята, — може да бъдат възобновени по всяко време на деня и нощта и да отнемат още хиляди и хиляди животи на млади американци. Знае ли някой от вас какво стана в Корея преди няколко седмици, между събота, 13 октомври, и петък, 19 октомври? Не се съмнявам, че знаете какво се е случило тук по това време. На тринайсети, в събота, нашият футболен отбор победи традиционния ни противник „Боулинг Грийн“ с 41 на 14. Следващата събота, двайсети, ядосахме моята алма матер, Университета на Западна Вирджиния, в напрегнато дерби, което постави нас, слабаците, на върха с резултат 21 на 20. Каква игра за „Уайнсбърг“! Но знаете ли какво стана в Корея същата тази седмица? Американската Първа кавалерийска дивизия, Трета пехотна дивизия и някогашното ми поделение през Първата световна война, Двайсет и пета пехотна дивизия, заедно с британските ни съюзници и нашите съюзници от Република Корея направиха леко настъпление в областта Олд Болди. Леко настъпление, което ни коства четири хиляди жертви. Четири хиляди млади момчета като вас, мъртви, осакатени и ранени между момента, в който сме побеждавали „Боулинг Грийн“, и момента, в който сме ядосвали Университета на Западна Вирджиния. Имате ли въобще представа какъв късмет имате, че стоите тук и гледате мачове в събота, вместо да сте там и да ви убиват в събота, а също и в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и неделя? Ако направим сравнение с жертвите, които дават млади американци на вашата възраст в тази брутална война срещу насилието на комунистическите севернокорейски и китайски агресори, ако направим сравнение с това, имате ли някаква представа колко незряло, глупаво и идиотско изглежда поведението ви в очите на хората тук, в Уайнсбърг, и на хората в Охайо, и на хората в САЩ, които са били информирани от вестниците и телевизиите за срамните събития, разиграли се в петъчната вечер? Кажете ми, като нахлухте в женските общежития и изплашихте състудентките си почти до смърт, като герои ли се почувствахте? Като нарушихте неприкосновеността на личното им пространство и сложихте ръка на вещите им, герои ли се почувствахте? Като взехте и унищожихте вещи, които не ви принадлежат, герои ли се почувствахте? А вие, които ги насърчавахте, които не направихте нищо, за да ги спрете, които се радвахте на мъжкарската им смелост, какво ще кажете за собствената си мъжкарска смелост? Как ще ви послужи тя на вас, когато хиляда зверски ревнали китайски войници ви връхлетят в окопа, ако онези преговори в Корея се провалят? Както и ще стане, гарантирам ви го, с вой на сигнална тръба и вадене на щикове! Какво да ви правя, момчета? Няма ли никой пораснал сред вас? Нима няма нито един, комуто е хрумнало да защити обитателките на „Доланд“, „Кунс“ и „Флеминг“? Бих очаквал стотина от вас, двеста от вас, триста от вас да потушат този детински бунт! Вие защо не го направихте? Отговорете ми! Къде ви е смелостта? Къде ви е чувството за чест? Нито един от вас не показа и грам чувство за чест! Нито един! Сега ще ви кажа нещо, което не съм си и помислял, че ще ми се наложи да кажа: днес се срамувам, че съм ректор на този колеж. Срамувам се, отвратен съм и съм бесен. Не искам никой да таи и капчица съмнение относно моя гняв. Гневът ми няма да се уталожи доста време, бъдете сигурни в това. Разбирам онези четирийсет и осем наши студентки — което е почти десет процента от общия им брой, — които вече напуснаха кампуса, съпровождани от дълбоко шокираните си и потресени родители, и нямам представа дали ще се върнат. Това, което ми е известно от обажданията, които получавам от други загрижени семейства — а телефоните както в двата ми кабинета, така и у дома не са спрели да звънят от петъчната нощ насам, — е, че още доста голям брой от студентките ни обмислят или да напуснат колежа за една година, или да се преместят окончателно от „Уайнсбърг“. Не мога да кажа, че ги обвинявам. Не мога да кажа, че бих очаквал от собствената си дъщеря да остане вярна на образователна институция, където е била не просто подценявана и подложена на унижения и страх, а е изживяла реална заплаха от физическо нараняване от армия хулигани, които явно си въобразяват, че това е някакъв вид извоюване на свобода. Защото, по мое мнение, всички вие сте точно това — тези от вас, които участваха, и тези, които не направиха нищо, за да ги спрат: неблагодарна, безотговорна, инфантилна пасмина от противни и безчинстващи мерзавци. Паплач от непокорни деца. Необуздани бебета в пелени. А, и още едно нещо, последно. Някой от вас случайно да знае колко атомни бомби са произвели в рамките на тази година, петдесет и първа, руснаците? Отговорът е две. Това означава, че нашият комунистически враг СССР, от откриването на тайната за предизвикването на ядрен взрив досега, разполага общо с три успешно изпитани атомни бомби. Ние като нация сме изправени пред голямата вероятност от немислима ядрена война със Съветския съюз, а в същото време мъжагите от „Уайнсбърг“ организират храбри щурмове на скриновете с дрехи на невинните млади жени, с които учат в едно учебно заведение. Отвъд общежитията ви светът е в пламъци, а вас ви пали бельото. Отвъд вашите братства историята е във вихъра си — битки, бомби, масови кланета, а вие не забелязвате какво се случва около вас. Е, няма да е задълго! Бъдете глупави колкото си искате, давайте всякакви знаци, че страстно искате да сте глупави, но в края на краищата историята ще ви застигне. Защото историята не е общият план — историята е сцената! И вие сте на сцената! О, колко е отвратително това ваше ужасяващо невежество спрямо собствената ви епоха! Най-ужасното от всичко е, че се заблуждавате, че сте дошли в „Уайнсбърг“ именно за да заличите това невежество. Всъщност според вас към коя епоха принадлежите? Имате ли отговор на този въпрос? Знаете ли? Изобщо имате ли някакво чувство за принадлежност към кое да е време? Дълги години от моята професионална кариера преминаха на бойното поле на политиката — неутрален републиканец, който се бори с фанатиците отляво и фанатиците отдясно. Но за мен днес тези фанатици са нищо в сравнение с вас и с варварския ви напън за безмозъчно забавление. „Дайте да откачим, дайте да се забавляваме! А какво ще кажете другия път за малко канибализъм!“ Е, господа, не тук; сред тези обрасли с бръшлян стени насладата от преднамереното злосторничество и закононарушение няма да остане безнаказана от страна на хората, натоварени от ръководството на тази институция да поддържат идеалите и ценностите, които окарикатурихте. Не можем да допуснем подобно нещо да продължи и няма да допуснем то да продължи! Човешкото поведение подлежи на корекция и ще бъде коригирано! Край на метежа. Бунтът е потушен. Считано от тази вечер, всичко и всеки ще бъде поставен на подобаващото му място и редът в „Уайнсбърг“ ще бъде възстановен. Благоприличието ще бъде възстановено. Доброто име ще бъде възстановено. А сега ставайте и ми се махайте от погледа, необуздани смелчаци такива. И ако някой от вас реши да се махне завинаги, ако някой от вас прецени, че кодексът за човешко поведение и правилата за цивилизовано въздържание, които администрацията възнамерява да прилага стриктно, за да запази „Уайнсбърг“, не са съвместими с мъжествената му природа — за мен няма проблеми! Махайте се! Да ви няма! Заповедите са дадени! Събирайте си бунтовническата безочливост и дим да ви няма от „Уайнсбърг“ още тази нощ!