Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Условията в гетото ни се струваха ужасни — просто не бяхме виждали нещо по-лошо. Тогава не знаехме за концлагерите, за мащаба на това велико човекоубийство, което се вършеше в цяла Европа — тя се усмихваше, говорейки за всичко това, и имаше нещо особено в изражението на лицето й: отдалеченост, печал и нещо неуловимо — мъдрост навярно. Да, ние говорехме на полски, а за мен това бе наслада.

— Колко време живяхте в гетото? — попитах аз.

— По-малко от година. От есента на четиридесет и първа. Излязохме оттам на 11 август 1942-ра. А след това още две години в Чорная пуща в партизански отряд. Живяхме в землянките до самото освобождение. Семеен партизански лагер. От триста души накрая останаха живи сто и двадесет. С нас имаше шест деца. Още две се родиха в гората. Ти и още едно момче, ала то умря. Но тези, които излязоха от гетото, останаха живи до края на войната.

— Защо майка ми си е тръгнала от Чорная пуща? — зададох този въпрос, чийто отговор знаех от майка си, но винаги я подозирах в лъжа. Не, не че лъже. Просто аз не мога да повярвам на това, което говори. Затова ми беше нужно да знам какво ще каже Естер. Нали тя е нормална.

— Ние я разубеждавахме. Помня добре как се възмущаваше Исак, че тя рискува живота на децата си, като напуска нашето убежище. Тя дори не отговаряше. Единственият човек, с когото общуваше в гетото, беше Наум Баух, електромонтьор.

Така научих фамилията на баща си. Майка ми никога не я назоваваше. Значи ако тя беше нормална жена, аз щях да бъда Ева Баух. Интересно.

— Разкажете ми за него, ако обичате — помолих аз Естер.

— Познавах го малко. Струва ми се, че беше недоучил инженер.

Тя седеше неподвижно, гърбът изправен, наистина аристократка. И никакво еврейско жестикулиране.

— Исак ми казваше, че още преди войната е канил веднъж този Баух в болницата — да поправи някакъв апарат. В гетото той е имал привилегировано положение. Както впрочем и Исак. Някои евреи са имали работа в града, имали са разрешение за излизане. Исак е преглеждал в болницата. И Баух е работел в града.

В гетото майка ти и Наум живееха заедно. В някаква стаичка в лявото крило. Замъкът беше полуразрушен, когато ни натириха там, започнахме да го възстановяваме. Отначало даже купувахме строителни материали. Ръководеше ни Юденрат 12 12 Еврейски съвет от 12 или 24 души начело със „старейшина“ — през Втората световна война административен орган на еврейско самоуправление, създаван от германските окупационни власти принудително във всяко гето. Използва се и за еврейски функционери, част от нацисткото управление и от унищожаването на техни събратя. — Бел.ред. . Всичко завърши ужасно. Работата е там, че Юденрат плащаше постоянно пари на беларуската полиция. Там имало един подлец, не помня фамилията му, местен началник — той беше обещал, че акциите— разбираш, нали? — няма да засегнат обитателите на гетото, докато му плащаме.

През това време започнаха да унищожават всички местни евреи, които живеят по селата. Ние знаехме това. Юденратът успяваше да се откупи до някое време. А онзи негодник, дори да е искал да направи нещо, не би могъл. Просто изцеждаше парите ни. Вече никой нямаше пари. Жените даваха брачните си халки, последните си бижута. И аз дадох брачната си халка. Не зная подробности, пък и те нямат значение сега. На някои им се струваше, че ще могат да откупят живота си. Затова, когато бе предложено бягство, направихме нещо като общо събрание: получи се разделение — половината бяха за бягството, половината — против. Тези, които бяха против, считаха, че след него останалите ще бъдат подложени на ужасни гонения… ти разбираш, че ставаше дума не просто за гонение… А сред организаторите на бягството имаше отчаяни, истински бойци, те искаха да воюват… Помагаха им от града. Имаха и връзка с партизаните. Тогава ние не знаехме. В действителност всичко бе организирано от един евреин, младо момче, казваше се Дитер. Той работеше в гетото като преводач. Някак си му се беше удало да скрие, че е евреин. По-късно разбраха, но той вече бе съумял да избяга. Веднъж, вече в края на войната, дойде в лагера ни в Чорная пуша. Воювал в руски партизански отряд; при нас го бяха изпратили с една крава. Партизаните я бяха купили или отнели и бяха помолили едно от нашите момчета, месар, да им направи колбаси. Дитер бе докарал кравата, нашите го бяха познали, зарадваха се, някой донесе самогон. Той приседна на един пън и взе да говори за Христос. Нашите само се споглеждаха: за тях в този момент нямаше нищо по-глупаво от това да се говори за Христос. Аз си мисля, че леко се беше смахнал. Представи си, той се беше покръстил, показваше ни някакви икони. Беше трудно да се повярва, че именно той е организирал бягството.