Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Баща ми, както ми разказа години по-късно майка ми, е останал в гетото и там е загинал — няколко дена след бягството всички обитатели на гетото били разстреляни. Майка ми ми разказа, че баща ми е отказал да тръгне, смятайки, че бягството само ще озлоби немците и ще ускори разправата им с нас. И тогава бременната ми майка е взела Витек и е избягала. Само триста от осемстотинте обитатели на гетото са се решили на бягство тогава.

Там са били пропъдени жителите на Емск и евреите от съседните села. Майка ми не е била местна, но се озовава случайно по тези места — била изпратена там от Лвов като свръзка. Тя е била вманиачена комунистка. Родила е Витек в лвовския затвор от свой партиен другар през трийсет и шеста, а аз съм от друг мъж, с когото се е запознала в гетото. През живота си не съм срещала жена, която да е толкова далеч от майчинството, колкото моята майка. Мисля си, че ние с брат ми сме се родили само заради липсата на предпазни средства и клиники за аборти. През младостта си я ненавиждах, по-късно дълги години бях изумена и отчуждена и до ден-днешен едва търпя общуването с нея. Слава богу, че е твърде рядко.

Всеки път, когато я попитам за миналото, тя се наежва и започва да крещи: в нейните очи аз винаги съм била аполитична еснафка. Аз наистина съм си такава. Но съм родила дете и със сигурност знам: когато се появи дете, животът на жената се подчинява на този факт. Повече или по-малко. А тя е партийна маниачка.

Преди месец ме запознаха с Естер Гантман. Такава една прелестна прозрачна старица, много бяла, с гълъбови побелели коси. Тя е приятелка на Карин, работили са заедно в някаква благотворителна организация. Карин отдавна ми беше говорила за тази Естер, но аз бях абсолютно незаинтересована. Малко преди Рождество Карин организира прием по случай петдесетгодишнината си и аз веднага обърнах внимание на Естер. По някакъв начин тя се открояваше сред тълпата от полупознати хора. Вечеринката беше много по-сърдечна, отколкото при американците: все пак имаше много поляци, няколко руснаци и двама югославяни. С една дума — славянското присъствие на този американски празник се усещаше, от време на време се чуваше полска реч.

Говоря еднакво свободно и полски, и руски, а английският ми има полски акцент, което бе забелязано от Естер, докато си разменяхме някакви незначителни реплики в рамките на светското бърборене.

— От Полша ли сте? — попита тя.

Този въпрос винаги ме озадачава: трудно ми е да отговоря — не мога, вместо да дам лаконичен отговор, да изпадна в пространен разказ за това, че майка ми е родена във Варшава, а аз в Беларус, с неизвестен баща, детството ми е минало в Русия, в Полша попаднах едва през петдесет и четвърта, след това заминах отново за Русия да уча, оттам се прехвърлих в ГДР, а след това в Америка…

Но този път, кой знае защо, казах това, което не казвам никога:

— Родом съм от Емск, от Чорная пуща 10 10 Чорная пуща, в днешна Беларус „Тъмния пущинак“ е употребяваното сред възрастното население име на Беловежската гора. — Бел.прев. .

Старицата ахна тихичко:

— Кога си се родила?

— През четиридесет и втора. — Никога не крия възрастта си, защото знам, че изглеждам млада, никога не ми дават моите четиридесет и три години.

Тя ме прегърна с леките си ръце и гълъбовата й глава започна по старчески да се тресе:

— Боже мой, Боже мой! Значи ти си оживяла! Онази побърканата те роди в землянката, мъжът ми акушираше… А след това, не помня точно, май че не мина и месец, тя взе децата и замина неизвестно къде. Всички я увещаваха да остане, но тя не слушаше никого. Всички вярваха, че ще ви хванат по пътя или в първото село… Господ е велик — ти си оцеляла!

Озовахме се в коридора. Просто не можехме да се откъснем една от друга. Смъкнахме връхните си дрехи от закачалката — беше смешно, защото кожените ни палта бяха еднакви — дебели, лисичи, почти неприлични за Америка. По-късно се оказа, че Естер е също от зиморничавите…

Тръгнахме към нейния дом — тя живее в центъра на Бостън, на Комънуелс авеню, в чудесен квартал, на десет минути път от мен. Докато пътувахме — аз зад волана, тя до мен, — у мен възникна странно чувство: че през целия си живот съм мечтала до мен да има някой по-възрастен, мъдър човек, който би могъл да ме ръководи, когото бих могла да послушам, подчинявайки се с радост — и никога не бе имало такъв. В приюта, разбира се, имаше строга дисциплина, но това бе съвсем друга работа. През живота си винаги съм била в ролята на по-възрастния — нито майка ми, нито приятелите и мъжете ми бяха възрастни. А в тази старица имаше нещо такова, че ти се искаше веднага да се съгласиш с всичко, което тя би казала…