Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Влязохме в нейния дом. Тя запали лампите — от коридора започваха стелажи с книги, които се губеха в дълбочината на квартирата. Тя улови погледа ми.

— Това е библиотеката на покойния ми съпруг. Той четеше на пет езика. Има маса книги по изкуство. Трябва да намеря добри ръце, в които да ги оставя…

Тук си спомних какво точно ми бе говорила Карин: Естер е бездетна вдовица, доста богата, много самотна. Почти всичките й роднини са загинали по време на войната.

Ето какво ми разказа Естер: видяла майка ми за първи път в Емското гето, когато започвали да прогонват в него населението от околностите — дотогава в гетото е имало само градски евреи. Те ужким се били заселили там доброволно, защото съвсем неотдавна, до преселването им, в градчето е имало ужасяващо изтребване на евреи — били ги събрали на градския площад между католическата и православната църква и започнали да ги убиват. Убили хиляда и петстотин, останалите живи се преселили в гетото.

Това не било обичайното старинно гето — един или няколко квартала, които евреите са обитавали от времето на Средновековието. Точно обратно — в Емск хората напуснали своите домове в града и се преселили в полуразрушен замък, принадлежал на някакъв си княз. Оградили замъка с бодлива тел и поставили охрана. Отначало не било много ясно кой кого и от кого охранява. Полицаите били местни, беларуси, немците считали тази работа под достойнството си. А с беларусите отношенията бяха ясно какви — на тях им плащаха. За всичко им плащаха. За пари те доставяха дори оръжие.

— Майка ти — каза Естер — не беше от местните. Доста красива, но много рязка. С нея беше малкият й син. Спомних си фамилията й — Ковач. Нали така?

Изтръпнах: аз ненавиждам тази фамилия. Със сигурност знам, че майка ми е имала друга фамилия, а това е някакъв партиен псевдоним или фамилия, написана в някой от фалшивите й документи, с които е преживяла половината си живот. Аз дори се омъжих отчасти заради това, защото исках да отхвърля от себе си прозвището, което не беше име. Тогава всички бяха в шок: еврейка от Полша се омъжва за немец! Наистина Ерих беше също комунист, гедерейски — иначе не биха го пуснали да учи в Русия. Ние в Русия и се запознахме.

Аз гледах Естер, както дете гледа бонбон: такава жена, мека и тиха, по европейски елегантна — копринена блузка, италиански обувки, но в същото време нищо, което да бие на очи, никакъв простодушен американски шик — колко хубаво щеше да е, ако ми беше майка, леля или баба. И обръщението й към мен е такова — „хлапе“…

Без всякакъв натиск от моя страна тя ми разказа следното:

В гетото имало силна вътрешна организация, то имало своя администрация и освен това свой собствен авторитет в лицето на знаменития равин Ширман, извънредно учен и както се говорело, истински праведник. Самата Естер и мъжът й били полски евреи, и двамата лекари, прехвърлили се в тамошните краища няколко години преди войната. Исак Гантман, съпругът й, бил хирург, а тя — зъболекар. Т.е. не точно истински лекар, но с добро специално образование — завършила е стоматологично училище във Франкфурт. Не са били особено свободомислещи; нормални евреи, случвало се е да запалят съботните свещи, но и да заминат в съботата в съседния град на концерт. Когато Германия анексирала Полша, Исак съобщил на жена си, че всичко е свършено, че трябва да се измъкнат оттам където и да е. Дори им минало през ум да отидат в Палестина. Но докато разсъждавали и преценявали, се оказали под немска власт в гетото…

Седяхме в салона на една много хубава квартира, обзаведена по европейски — старомодно и според мен с голям вкус. Културното равнище на домакините беше явно по-високо от моето — винаги чувствам това, защото твърде рядко го срещам. Богат дом. Гравюри, а не постери. Мебелите не са от една гарнитура, а явно са събирани поединично; на някакво ниско шкафче — голямо мексиканско чудо от керамика — дървото на мира или нещо от този род.

Естер седеше в дълбокото кресло, с подгънати под себе си крака, като момиче, захвърлила обувките си — сини, от змийска кожа. Винаги отбелязвам за себе си подобни детайли. Ненапразно майка ми ме счита за еснафка. Приютът, детският дом — помня измръзналия си гръб. А за майка ми ужасяващата нищета беше нормална. Може би се е чувствала добре и в сталинските лагери. Но когато аз се измъкнах от сирашката бедност, бях готова да целувам всяка чашка, кърпа, чорап. През първата година от живота ми в Берлин, в Пренцлауберг 11 11 Prenzlauer Berg, също наричан Prenzlberg, заможен моден квартал в центъра на Берлин, днес привличащ туристи, млади хора и хора на изкуството. — Бел.ред. , Ерих работеше допълнително, за да мога да си купувам разни неща: дрехи, съдове, всичко, всичко, всичко… Той знаеше, че така се лекувам от миналото… Постепенно тази страст започна да ми минава. Но все едно, даже тук, в Америка, любимото ми развлечение са гаражните разпродажби, битпазарите… Гриша, сегашният ми съпруг, гледа снизходително на това: той е от Русия, израснал е сред гладни за всичко хора… И синът ми Алекс, роден в Америка, също обича да пазарува. Така че сме истински „потребители“. Струва ми се, Естер разбира всичко това.