Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Не разбирах защо му е на Лундист да ме лъже. Знаех, че баща ми не би си губил времето с мен, докато лежа на смъртно легло и няма надежда да оцелея. Знаех, че ще дойде, когато сметне, че идването му ще обслужи някаква цел.

— Кажи ми, учителю — попитах го. — Отмъщението наука ли е, или изкуство?

Призраците побягнаха и дъждът внезапно утихна. Бях прекършил само един, но другите също си плюха на петите, назад към локвите, които обитаваха. Може би моят призрак им е бил главатарят. Или пък хората стават страхливци в смъртта. Не знам.

Колкото до моите страхливци, те нямаше къде да избягат и аз лесно ги намерих. Най-напред намерих Макин. Ако не друго, той поне се връщаше към мен.

— Надбягал си ги, а? — извиках му.

Той ме погледна изпод вежди. Дъждът вече не се изливаше на порой, но Макин изглеждаше подгизнал като удавен плъх. Водата се стичаше на вадички по нагръдника му, влизаше и изтичаше през брънките на ризницата му като през цедка. Макин хвърли още един поглед на тресавището от двете страни на пътя, после свали меча си.

— Страхът е най-добрият приятел на човека, Йорг — каза и дебелите му устни се разкривиха в нещо като усмивка. — Да избягаш не е лошо. Поне ако бягаш в правилната посока. — Махна към Райк, който се бореше с гъстак от езерен камъш, потънал до гърдите в калта. — Страхът помага на човек да си подбере битките. А ти влизаш във всички, принце. — И взе че ми се поклони, насред пътя на мъртвите, мокър като кокошка.

Погледнах към Райк. Маикал имаше подобен проблем от другата страна на пътя. Само дето беше затънал в своя проблем до шията.

— Рано или късно ще трябва да вляза във всичките — отвърнах.

— Избирай битките си — каза Макин.

— Ще избирам терена, на който да ги водя — казах. — Ще избирам терена, но няма да бягам. Никога. Други са бягали и затова войната още не е свършила. Аз ще я спечеля, братко Макин, и войната ще свърши с мен.

Той се поклони отново. Не толкова дълбоко, но този път го направи от сърце, почувствах го.

— Точно затова те следвам, принце. Където и да ни отведе това.

За момента ни отведе в тресавището, на лов за затънали братя. Най-напред измъкнахме Маикал, макар че Райк ни псуваше. Дъждът отслабваше и видях сивушкото и количката в далечината. Конят бе проявил здравия разум да остане на пътя, за разлика от Маикал. Ако Маикал беше завлякъл и него със себе си, щях да го оставя да се удави.

След това издърпахме Райк. Докато стигнем до него, калта почти му беше влязла в устата. Само бледото му лице стърчеше над повърхността, но той пак ни ругаеше ожесточено и без почивка. Повечето от останалите открихме на пътя, но шестима бяха потънали безвъзвратно. Изгубени. Сигурно вече се готвеха да тормозят следващата група окъснели пътници.

— Връщам се за стария Гомсти — казах аз.

Бяхме се отдалечили в търсене на оцелели и мракът се беше сгъстил значително. Бесилките не се виждаха, само сиви пелени дъжд. А в тресавището мъртвите чакаха. Усещах как студените им мисли пълзят предпазливо по кожата ми.

Не взех никой от братята с мен. Знаех, че няма да се съгласят, а е тъпо един водач да нареди нещо на хората си и те да му откажат.

— За какво ти е притрябвал онзи стар свещеник, брат Йорг? — каза Макин. Молеше ме да не отивам, но нямаше как да го изрече в прав текст.

— Ще го опечем ли? — Дори калта не можа да скрие внезапното оживление по лицето на Райк.

— Ще ми се, да — отвърнах. — Но не затова се връщам за него. — И тръгнах обратно по пътя на мъртвите.

Дъждът и мракът ме загърнаха в плащ. Откъснаха ме от братята, които стояха и чакаха на пътя зад мен. Гомст и бесилките бяха някъде отпред. Аз крачех в какавида от тишина, без други звуци за компания освен мекия шепот на дъжда и собствените си стъпки по пътя на мъртвите.

И да ви кажа… Тази тишина едва не ме надви. Плаши ме тишината. Тя е празната страница, на която да запиша страховете си. Призраците на мъртвите нямат нищо общо. Преди малко немъртвият мъртъв се беше опитал да ми покаже ада, но неговият ад беше бледа имитация на ужаса, който аз мога да нарисувам в мрака на един миг тишина.

Ето го, виси. Отец Гомст, свещеник в дома Анкрат.

— Отче — казах и сведох глава в лек поклон. Но честно казано, не бях в настроение за театър. Чувствах някаква тъпа болка зад очите. От ония болки, дето вземат животеца на хората.

Той ме изгледа опулено, все едно съм блатен призрак, изпълзял от тресавището.

Погледнах веригата, на която бе окачена клетката му, и казах: