Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Погледнах Макин — висок, широкоплещест, черната му коса мокра и прилепнала към главата. „Той е моят офицер — помислих си. — Гомст може да мине за кон, който да ме тегли на божествената колесница. Висок замък прилича на топ с кулите си.“ После се сетих за баща си. Трябваше ми цар. Не можеш да играеш играта без цар. Мислех си за баща си и ми стана добре. След срещата си с мъртвия бях започнал да се чудя. Мъртвият ми показа своя ад и ме разсмя. Но сега се замислих за татко и ми стана добре. Добре беше да знам, че все още мога да изпитам страх.

Яздехме през нощта и пътят на мъртвите ни изведе от блатата. Зората ни завари в Норлес, мрачен и сив. Градчето беше в руини. Пепелищата още пазеха лютивия мирис на дим, който се задържа дълго след като огънят е загаснал.

— Графът на Ренар — каза Макин, който яздеше до мен. — Много смел е станал, щом напада толкова открито протекторати на Анкрат. — Макин лесно преминаваше от един речеви регистър в друг. Ето и сега — захвърли бандитския жаргон като да беше плащ.

— Как разбра, че именно Ренар е извършил тази мерзост? — попита отец Гомст, лицето му сиво като брадата. — Може хората на барон Кеник да са слезли по пътя на мъртвите. Точно негови хора ме затвориха в онази клетка.

Братята се пръснаха сред руините. Райк избута с лакти Бърло Дебелака и се шмугна в първата сграда, изпречила се на пътя му — обгоряла каменна черупка без покрив.

— А бе и тея са били бедни като църковни мишки, да ги… Точно като в Мабертон. — И да каза още нещо, то се изгуби в трясъка на сритана покъщнина.

Помнех Норлес в празнични дни, целия окичен с панделки. Майка вървеше с кмета. Ние с Уилям хрупахме захаросани ябълки.

— Да, но бяха моите бедни църковни мишки — казах аз. Обърнах се и погледнах стария Гомсти. — Няма трупове. Значи е дело на граф Ренар.

Макин кимна.

— Ще намерим кладата в нивите на запад. Ренар ги изгаря всичките накуп. И мъртвите, и живите.

Гомст се прекръсти и почна да мълви молитва.

Войната е красиво нещо, както съм имал повод да спомена, и само губещите твърдят обратното. Сложих си усмивка, макар да я усещах като неудобни обувки.

— Братко Макин, по всичко личи, че графът е направил своя ход. И е редно ние, като колеги по войниклък, да оценим артистизма му по достойнство. Я пообиколи наоколо, ако обичаш. Искам да знам как точно е изиграл този гамбит.

Ренар. Първо отец Гомст, сега и Ренар. Сякаш онзи отколешен мъртвец в блатото беше завъртял невидим ключ и сега призраците от моето минало минаваха един по един през отключената врата.

Макин кимна и пришпори коня си. Не през града, а обиколно, покрай потока и към гъстата горичка отвъд пазарната мера.

— Отче Гомст — казах с най-любезния си дворцов глас. — Сподели, моля те, къде по-точно са те заловили хората на барон Кеник? — Така де, семейният ни свещеник едва ли би придружавал отряд на баща ми при някое нападение.

— Бях в махала Йесоп, принце — отвърна Гомст. Изглеждаше притеснен и избягваше да ме погледне в очите. — Не трябва ли да продължим нататък? Тук, на границата, не е безопасно. Но набезите едва ли стигат по-навътре от Хантън.

„Така е — помислих си, — и точно затова ми е чудно, че си напуснал сигурността на бащините ми земи и си пресякъл границата.“

— Махала Йесоп? Не съм я чувал, отче Гомст — казах на глас, все още прелюбезно. — Което значи, че едва ли наброява повече от три колиби и едно прасе.

Райк изхвърча от къщата, целият в пепел, по-черен дори от Нубанеца, и бесен. Хукна към следващата врата.

— Бърло, свиньо дебела! Подведе ме ти! — Когато Малчо Райчо останеше с празни ръце, някой друг плащаше за разочарованието му. Винаги.

Гомст, изглежда, се зарадва на това прекъсване, но аз не го оставих да се радва дълго.

— Отче Гомст, разправяше ми за Йесоп — казах и взех юздите от ръцете му.

— Блатно селце, принце. Нищо и половина. Добиват торф от мочурището и го продават на протектората. Седемнайсет колиби и малко повече прасета. — Пробва да се засмее, но звукът излезе твърде силен и откровено фалшив.

— И ти си отишъл там да предложиш утеха на бедните? — попитах, като го гледах право в очите.

— Ами…

— Оттатък Хантън, в тресавището, право в устата на лъва — казах. — Ти си почти светец, отче.

Последното го накара да сведе глава.

Йесоп. Бях чувал някъде това име. Звучеше като камбана в главата ми, камбана с дълбок глас, бавен и тържествен. „Не пращай да питат за кого бие камбаната…“