Исабель Альенде - Отвъд зимата

— Както искаш. Лека нощ.

Час и половина по-късно се появиха първите симптоми у Ричард. Тежко му беше на стомаха и усещаше странен вкус в устата. Затвори се в банята и пусна всички кранове, за да заглуши шумотевицата от разбунтувалите му се черва. Отвори прозореца, за да се разнесе миризмата, и остана разтреперан от студ в тоалетната, проклинайки мига, в който вкуси китайската храна, и не проумявайки как е възможно единствено той от тримата да е болен. От присвиванията в стомаха го изби студена пот. След малко Лусия почука на вратата.

— Добре ли си?

— Храната беше отровена — промърмори.

— Мога ли да вляза?

— Не!

— Отвори, Ричард, остави ме да ти помогна.

— Не! He! — извика той с малкото му останали сили.

Лусия напъна вратата, но той беше заключил. Мразеше я в този момент, единственото му желание бе да умре на място, оплескан с лайна и нахапан от бълхите; сам, напълно сам, без свидетели на неговите мъчения, искаше Лусия и Евелин да изчезнат, лексусът и Катрин да се изпарят, спазмите в стомаха му да престанат, да изхвърли цялата свинщина, да крещи от безсилие и бяс. Лусия го увери през вратата, че нищо й нямало на храната, че Евелин и тя били добре, че щяло да му мине, било просто нерви, и предложи да му направи чай. Не й отговори, толкова му беше студено, че челюстта му се беше вкочанила. След десет минути, сякаш по сътворено от думите й чудо, стомахът и червата му се успокоиха, можа да се изправи, да погледне позеленялото си лице в огледалото и да си вземе още един дълъг, топъл душ, който сложи край на конвулсивното му треперене. Режещ костите студ влизаше през прозореца, но отвратен от миризмата, той не се осмели да го затвори, нито пък да отвори вратата. Възнамеряваше да остане там до предела на силите си, ала скоро осъзна, че идеята да прекара нощта в банята не беше особено практична. С размекнати колене и все още зъзнещ, най-накрая излезе, като затвори вратата зад гърба си и се довлече до леглото. Боса, разрошена и с широка тениска, стигаща й до коленете, Лусия му поднесе димяща чаша. Ричард й се извини за вонята, унизен до мозъка на костите.

— За какво говориш? Аз не подушвам нищо, Евелин и Марсело също, и двамата спят — отвърна тя и сложи чашата в ръката му. — Сега ще си починеш и утре ще си като нов. Направи ми място, ще спя с теб.

— Какво каза?

— Да се отместиш, ще легна в твоето легло.

— Лусия… избрала си най-неподходящия момент, лошо ми е.

— Ама не ме карай да ти се моля! Колко зле започваме само, твоя работа е да поемеш инициативата, а вместо това ме обиждаш.

— Извинявай, исках да кажа, че…

— Престани с тези глупости. Аз изобщо не преча, спя, без да помръдна през цялата нощ.

И без повече приказки се пъхна между чаршафите и с три намествания се настани удобно, докато седнал в леглото, Ричард духаше и сърбаше чая, бавейки се максимално дълго, объркан, недоумяващ как да тълкува случващото се. Накрая много внимателно легна до нея без сили, измъчен и удивен, съзнаващ напълно огромното присъствие на тази жена, на очертанията на нейното тяло, успокояващата й топлина, странната й бяла буйна коса, неизбежния и възбуждащ допир на ръката й до неговата, на бедрото й, на стъпалото. Лусия беше права — спеше по гръб с кръстосани на гърдите ръце, тържествена и безмълвна като средновековен рицар, издялан в камъка на своя саркофаг. Ричард си каза, че няма да може да мигне в следващите часове, че ще стои буден, вдъхващ непознатия и сладък аромат на Лусия, ала още преди да е завършил мисълта си, заспа. Щастлив.

Понеделникът осъмна спокоен. Най-сетне бурята се беше разнесла мили навътре в океана и снегът покриваше пейзажа като наметка от пяна, която приглушаваше всички звуци. Лусия спеше до Ричард в същото положение от вечерта, а Евелин на другото легло също спеше със свит върху възглавницата Марсело. Когато се събуди, Ричард усети, че в стаята все още мирише на китайска храна, но това вече не го дразнеше както преди. Беше прекарал нощта неспокоен в началото, тъй като нямаше навик да съжителства с някого и още по-малко да спи до жена, ала сънят бързо го бе повалил и той се беше понесъл безтегловен в звездното пространство — пуста и безкрайна бездна.

Преди, когато пиеше прекалено, изпадаше в подобно състояние, но онзи дълбок и тежък сън беше съвсем различен от благословения покой през тези последни часове в мотела с Лусия до себе си. Видя на мобилния си телефон, че вече е осем и четвърт, и се изненада, че е спал толкова дълго след злополучния епизод в тоалетната. Стана тихо с намерение да отиде да донесе прясно кафе за Лусия и Евелин; имаше нужда да поизлезе на въздух и да премисли събитията от предния ден и нощта; беше му свито отвътре, усещаше се разтърсен от истински ураган от нови емоции. Беше се събудил с нос, заврян в шията на Лусия, с ръка върху талията й и с юношеска ерекция. Скритата топлина на тази жена, спокойното й дишане, разбърканата й коса, всичко беше по-хубаво, отколкото си бе представял, и пораждаше в него смесица от силна еротика и непоносима старческа нежност.