Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Тя подтичваше редом с него.

— Става въпрос за РВ-тата…

— След като ви казвам, че нямам свободна минута! Чакам ви днес следобед в моя кабинет.

Тя подхвана, че е „много важно…“. Той вече бе скочил в потеглящата кола.

Тя се върна в хотела при Филип.

— Бързаше, хванах го на вратата, тръгваше за някъде, но следобед ще ме приеме…

— Нищо ли не ти каза?

— Не… Имаше вид на, как да ти кажа… вид, който никак не ми хареса.

Трескав, тревожен, мрачен. Това изражение й напомняше нещо, но не знаеше точно какво. И този въпрос, който не й даваше мира и който тя отново повтори пред Филип:

— Защо тя не вдига телефона?

— Успокой се. Познавам я. Забравила е всичко и всички. Скоро ще дойде краят на месеца, жена му и децата ще се върнат, няма да се виждат, затова не искат да бъдат обезпокоявани…

— Може и да си прав. Притеснявам се напразно… обаче има нещо в това мълчание, което ме смущава…

— Да не те смущава по-скоро фактът, че си с мен в хотелска стая?

— Вярно, чувствам се странно — съгласи се тя тихо. — Имам усещането, че съм невярна жена…

— Не е ли чудесно усещане?

— Не съм свикнала да се крия…

За малко да се изпусне и да го попита „а ти“, но се сепна навреме.

Изпод полупритворени клепачи погледна Филип и си каза, че го обича до полуда. А след като и Ирис очевидно бе влюбена… Със сигурност отначало ще изглежда странно. Ще се наложи да свикне, да поизчакат, докато Зое и Александър свикнат, за да им съобщят новината. Ортанс ще бъде доволна. Тя винаги е харесвала Филип. Мъчно й беше за дъщеричките. С нетърпение очакваше да се върнат. Скоро Зое щеше да си дойде, с кого ли замина Ортанс за Сен Тропе? Дори не я попитах…

Телефонът й иззвъня, някой й изпращаше съобщение. Филип недоволно промърмори „кой ли може да е?“, Жозефин стана и отиде да провери.

— От Лука е…

— Какво пише?

— „Така значи, освободихте се от мен!“

— Права си, този човек е луд! Значи още не са го пипнали?

— Очевидно не…

— Какво чакат?

— Разбрах! — извика Жозефин. — Тази сутрин Гарибалди бързаше към него! Отиваше да го арестува!

Когато Жозефин отиде на срещата, Гарибалди я чакаше. Носеше хубава черна риза и кривеше носа и устата си, сякаш бяха гумени. Той заповяда да не го безпокоят и предложи стол на Жозефин. Изкашля се няколко пъти, прочисти си гърлото, преди да заговори. Непрекъснато си чоплеше ноктите.

— Госпожо Кортес — започна той, — знаете ли как да влезем във връзка с господин Дюпен?

Жозефин се изчерви.

— Той е в Париж…

— Значи можем да го открием.

Жозефин кимна.

— Може ли да го помолите да дойде при нас?

— Нещо сериозно ли се е случило?

— Предпочитам да го изчакам, за да…

— Някоя от дъщерите ми ли? — извика Жозефин. — Искам да зная!

— Не. Нито някоя от дъщерите ви, нито синът му…

Жозефин се отпусна на стола успокоена.

— Сигурен ли сте?

— Да, госпожо Кортес. Можете ли да му се обадите по телефона?

Жозефин набра номера на Филип и го помоли да дойде незабавно в кабинета на инспектора. Той се отзова начаса.

— Много сте бърз — намръщи се инспекторът.

— Чаках Жозефин в кафенето отсреща… Исках да дойда, но тя предпочете да говори насаме с вас.

— Това, което имам да ви съобщя, не е никак приятно… Ще ви помоля да бъдете силен и да запазите спокойствие.

— Не става дума нито за момичетата, нито за Александър — успокои го Жозефин.

— Господин Дюпен… Открили са тялото на жена ви в едно езеро в Компиенската гора.

Филип пребледня, Жозефин викна „какво?“, решила, че не е чула добре. Не беше възможно. Какво ще прави Ирис в гората при Компиен? Имат някаква грешка, вероятно е жена, която прилича на нея.

— Не е възможно.

— Обаче — продължи с въздишка инспектор Гарибалди — наистина са намерили нейното тяло… Видях го и отлично си я спомням, защото я разпитвах при разследването. Госпожо Кортес, или вие, господин Дюпен, кога сте говорили с нея за последен път?

— Но кой може да го е направил? — прекъсна го Жозефин.

Филип беше смъртноблед. Протегна ръка към Жозефин. Тя не забеляза. Устата й се бе изкривила в сподавено ридание.

— Бих искал да ми кажете кой от вас е говорил последен с нея…

— Аз — отвърна Жозефин. — По телефона, да кажем, някъде преди около осем-десет дни, но не съм сигурна.

— И тя какво ви каза?

— Че изживява голяма любов с Льофлок-Пинел, че никога досега не е била толкова щастлива, да не й звъня повече, защото искала да се наслади необезпокоявана на голямата си любов, и… че щели да се оженят.