Г. Зотов - Еликсир в Ада

Вечерта беше отвратителна. И той дори не се изненада, когато от стената сякаш се отлепи и застана пред него човек с тъмен шлифер и качулка, която скриваше лицето му. Сигурно пак бе налетял на някой изпаднал вампир, който просеше дребни монети за поредната доза сушена кръв.

— Изчезвай, нямам кинти… — каза той по навик, но човекът с шлифера дори не направи опит да се отстрани. — Ей, ти да не си си изпил мозъка? Махни се!

Реакцията на тези негови думи надмина всичките му очаквания. Мъжът отскочи и измъкна от джоба си две пръчки, съединени една за друга с верига. Нададе яростен, вик, разсече въздуха с нунджакото и зае странна поза — разпери ръце настрани и се надигна на един крак като професионална балерина.

— Това е „полетът на жерава“! — каза заплашително. — Не можеш да се справиш с мен! Обучавал ме е великият майстор фън Бяо от древния Шаолин! Трепери или умри!

Убиецът беше страшно нервен. Естествено, той изобщо не беше стъпвал в никакъв Шаолин, та затова съвсем сериозно се боеше, че ще му счупят краката, преди да е успял да излее еликсира. Той не рискува просто да го плисне в лицето на жертвата, защото този човек имаше невероятна реакция и дори можеше да минава между капките на дъжда. Беше по-добре да се престори, че иска да влезе в бой, защото мъжът щеше да насочи вниманието си към нунджакото и нямаше да се изплаши от някакво си шишенце.

Онова, което се случи след миг, изобщо не влизаше в плановете му. Мъжът седна право в камарата изгнили бананови кори и се разплака с глас. Сълзите потекоха като реки от присвитите му очи, а езикът в отворената му уста трепереше от мъка. Краката на убиеца внезапно се подкосиха. И тъй като нямаше сили да издържи на тази трагична гледка, той седна на асфалта до жертвата.

— Какво има… какво ви става? — Гласът му изневери и прозвуча като грачене на гарван.

— Виж го ти, и на всичкото отгоре пита — каза мъжът, тресейки се от плач, и избърса шумно сополивия си нос с ръкав. — Прибирам се аз спокойно от работа вкъщи, а той изведнъж изскача в пресечката и размахва нунджако! Хулиган! Да не сте посмели да ме ударите, нищожен негоднико, ей сега ще извикам полиция? Майчице-е-е… хък-хък… хък-хък…

Килърът примигваше и отваряше беззвучно уста. Близо минута той наблюдава виещия тъпо мъж, който преплиташе крака върху банановите кори. Лицето му най-неочаквано се разкриви от насмешлива гримаса и той прехапа устни, за да не се изсмее на глас. И как можа да се гърчи от страх пред това чудовище, да се подготвя методично за убийството, да отработва ударите си и да тренира как да се измъкне от „нокътя на тигъра“?

Все не можеше да свикне, че се намира в Ада, а не на Земята. Капризите на Главния съд биха превърнали дори Шварценегер в хилав дистрофик и той нямаше никакво съмнение, че след като Арнолд се озове в Града, ще стане точно така.

— Извинявайте, извинявайте… Това беше шега. Честна дума, не предполагах, че ще се изплашите толкова много. Няма да ви причиня нищо лошо и нямам намерение да ви бия.

— Наистина ли? — промърмори мъжът и се изсекна шумно в носната си кърпа.

— Да, разбира се! Моля ви, престанете най-сетне да плачете! Ето, изпийте това, ще ви успокои.

Мъжът взе послушно шишенцето от протегнатата ръка и, тракайки със зъби, го изпи.

В главата му се взриви огнено кълбо. Сякаш милиони игли се забиха в тялото му и започнаха да го разкъсват на части. Той се опита да изкрещи, но от почернялата му уста изхвърча само сноп искри. За част от секундата успя да забележи как се овъглиха пръстите на ръцете му. Очите му угаснаха и се превърнаха в тлеещи прашинки пепел, а зъбите му се посипаха по асфалта като догарящи мъниста. Прахта се разлетя на всички страни и полепна по влажния асфалт. Празното шишенце падна и се натроши на парчета.

Убиецът се изправи, по навик разтърка пепелта с крак и се озърна. Наоколо нямаше никого. Пресечката беше направо идеална — тъмна и глуха, все едно направена по поръчка. Добре, че се сети да повреди карбуратора. Ако жертвата бе успяла да си тръгне с колата, нямаше да е толкова лесно да се справи с нея, защото този човек, както и всички шибани учени, живееха в елитен район с охрана. Всъщност след тревожното обаждане през тази нощ при всички случаи му се налагаше да се отбие в този район.

Килърът се загърна с шлифера си и закрачи към изхода от пресечката. Казват, че човек усеща, когато го наблюдават в гръб. Но той не усети нищо.