Г. Зотов - Еликсир в Ада

Той набра номера, от който му се обадиха някъде преди около час.

— Ало — каза офицерът, дишайки тежко в слушалката.

Убиецът, който отговори на обаждането, моментално разбра кой иска да си поговори с него. Гласът на абоната звучеше глухо, сякаш говореше от някаква бъчва.

18 часа и 11 минути

Този път прогнозата за времето се сбъдна. Навън валеше гаден, едва забележим дъжд. Подземните води отново бяха избили. По принцип той трябваше да си тръгне за вкъщи с колата, но стана така, че карбураторът му отново даде фира. Изгуби два часа, опитвайки се да го оправи, и разбра, че той повече няма да заработи.

Както винаги обаждането му в автосервиза не даде резултат. Номерът бабббв означаваше, че редът му ще дойде след три месеца, а дотогава трябваше да се прибира от работа вкъщи пеша. За всеки случай назова на два пъти името си, но то не направи никакво впечатление на грубата служителка, която приемаше поръчките.

— Голяма работа, какво от това! — изврещя тя възмутено. — При нас има шестима римски папи, които чакат ред, но си кротуват. Трябва да се държите по-скромно, гражданино!

Че можеше ли да се държи по-скромно от това. Вече от трийсет и три години изучаваше пеперуди в Катедрата по ентомология, мереше обиколката на крилете им, записваше особеностите на окраските им, броеше крачката им и стриваше цветен прашец. И я втаса. За едно десетилетие, откакто използваше микроскоп, така си развали зрението, че му се наложи да носи очила. Дори родният му син Брандън му се смееше, да не говорим за останалите!…

До съвсем скоро той би изтрепал само с лявата си ръка всички тези „останали“. Приживе нито един от тези храбреци не би се осмелил не само да му се изсмее в лицето, но дори и да пусне някаква невинна шегичка зад гърба му.

Не, той не беше като другите и винаги бе вярвал, че има живот след смъртта. Но как би могъл да допусне, че този живот продължава толкова дълго? Присъдата на Главния съд го хвърли в шок. Операцията на мозъка му отстрани всички специфични особености на майсторството, което владееше толкова изкусно. И дори нещо повече — през близките сто хиляди години му предстоеше да работи като професор по ентимология чак до момента, когато щеше да се проведе ново съдебно заседание. А при положение че той вече умираше от скука, обзет от желание да натроши на парчета стъклените хербарии с насекомите, какво ли щеше да стане по-нататък?

Мъжът затвори очи. И сред пъстрите искри пред тях си представи болезнено реално родния си град — небостъргачите с разноцветни неонови реклами, които се отразяваха във вълните на спокойния океан; повалените си съперници, които се опитваха да станат, размазвайки по лицето си кръвта, примесена със сълзи на гняв; журналистите, които жадуваха да заснемат коронния му удар; новата си вила, порцелановия сервиз, който му подари един арабски диктатор и горещ поклонник на професионализма му.

Той не удряше, а жилеше като оса, разтрепервайки враговете си. Ех-ех… А как само заби юмрук в сурата на негъра? И той изхвърча на майната си, а след това му направиха петнайсет шева. Цял живот прекара без телохранители, защото когато излизаше на улицата, тя опустяваше. Всички се разбягваха — от продавача на сладолед до шефа на мафията. Ами жените? По три пъти на седмица си сменяше номера на домашния телефон, но и това не му помагаше. Откриваха го навсякъде и бяха готови на всичко. Но сега момичетата с къси полички притичваха покрай него, без да го удостояват дори с бегъл поглед. Че как иначе! Очилатият професор по ентимология не би могъл да се превърне в секссимвол дори и в най-развинтената фантазия.

Очите му хвърлиха искри. Болката беше непоносима и той се развика от изненада. Мамка ви мръсна! Така си е, да вървиш със затворени очи, спомняйки си красотите на земното битие, не беше най-добрият начин да се движиш из Града и той както винаги се удари в телеграфния стълб. Мъжът напипа с разтреперана ръка цицината и се облегна на съседната будка с уличен телефон, та студеният метал да намали болката. Но будката беше топла.

Разтърквайки удареното си чело, той свърна в близката пресечка, за да съкрати пътя си към дома. Прекрачвайки камарите боклуци, които обитателите изхвърляха през прозорците, мъжът се взираше с късогледите си очи в краката си, за да не се подхлъзне на нещо, тъй като потъмнелият асфалт беше покрит с натрошени щайги, с кутии от бира и с изгнили бананови кори.